Проблемът с политическото лидерство в България и по света

Публикувам коментар, с много от твърденията на който въпреки всичко съвсем не съм съгласен. Но именно защото е дискусионен го публикувам, та евентуално и драги хора да се замислят и да реагират. Изказаното мнение е към публикацията Самовлюбените простаци са най-отвратителните; ето и въпросния коментар:

Особено сполучлива е характеристиката на Симеон Сакскобургготски. Най-отговорно мога да заявя, че такъв неадeкватен премиер не е имало не само в българската, не само в европейската, но в световната история. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Симеон за съжаление създаде опасен прецедент в българската политика. След недоразумението Симеон абсолютно всеки може да е премиер на България, и не само премиер. Щом такова чудо можеше да е министър-председател, всеки може да заеме всяка длъжност. Всички други български премиери след 1989, та дори преди това, вкл. олигофрени като „точка прва” Станко Тодоров, се извисяват като Монт Еверест над Симеон като политически качества и интелект. (Абсолютно невярна теза! Б.моя, А.Г.) Така че върхът по дебилност и „черешката на тортата” бяха достигнати именно със Симеон и можем оптимистично да предположим, че нещата вече ще стават само по-добре. (Абсолютно невярна теза! Нещата се влошават, Б.Борисов е красноречиво потвърждение на този упадък. Б.моя, А.Г.)

Проблемът е, че от българските партийни водачи, премиери и президенти след 1989 г. не може да се извадят никакви заключения за нагласите или „народопсихологията” на българите, защото са прекалено разнородни като социално-психологически типове. И наистина, трудно е да се намери нещо общо и свързващо у политици като Александър Василев Петровски (Лилов), Андрей Луканов, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев, Бойко Борисов. И президенти като Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов. Но е факт, че едни и същи хора например гласуваха за толкова различни типове като Филип Димитров и Бойко Борисов. С еднакво основание следователно може да се твърди, че и единият, и другият е „представителен” за българския народ.

Тодор Живков никога не е бил избиран в свободни избори, така че не може да е представителен за нагласите и предпочитанията на българите. Той беше един назначен от Москва диктатор. Също като кретени от рода на Улбрихт или Хонекер, неспасяеми дебили, които също не можеха да кажат две думи на кръст, при това като Тодор Христов Живков със силна диалектна окраска, Улбрихт саксонска, а Хонекер недефенириуема. Спомням си, че и чехите се подиграваха на необразования говор на др. Милош Якеш. „Председник”-ът и „лидер” Јосип Броз (Тито) също никога не можа да научи литературен сърбохърватски. А Миша Сергеевич Горбачов говори със силен южноруски акцент „шах” (шаг) и т.н.

Между другото единственият комунистически диктатор е бил Сталин. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Ленин се е налагал по силата на своя авторитет. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Хрушчов връща отново ленинските принципи на колективно ръководство на партията. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Хрушчов може да изглежда простоват украински селянин, но е факт, че именно по негово време се изработва дългосрочната комунистическа стратегия, която компартиите по света следват до днес. Комунистите може и да са в плен на догмите и клишетата на марксизма и диалектиката, както те я разбират, но имат добри аналитични центрове и добре разбират процесите в Западния свят. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Противно на това Западът след 1960 почти не разбира процесите в комунистическия свят. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.)

Един от най-важните белези на посткомунистическия свят е, че истинските управници обикновено стоят зад кадър. Политиците, които се намират в светлината на прожекторите, най-често не са автентични действащи лица, а само марионетки на тези скрити сили. Това е изключително важно да се разбере при анализите, които често се фокусират прекалено върху персоналните особености и качества на посткомунистическите политици. В действителност те са само повече или по-малко слепи оръдия на тези скрити кръгове и сили, които дърпат конците зад кадър.

Иначе по целия свят има упадък на политическия елит. Старите политици бяха от съвсем друг калибър. Сравнете например Дейвид Камерон с Уинстън Чърчил или Барак Обама с FDR (Рузвелт) или Никола Саркози с Шарл дьо Гол. Да не говорим за клоуни и шутове като Берлускони. Днешните (западни) политици са полуобразовани продукти на обществото на пазарния хедонизъм и масовата комерческа култура и имат много смътна представа за света, в който живеят, както и за целите, намеренията и методите на (пост)комунистите. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.