Спорът за финансирането на СКАТ и Атака доби екстремни измерения

Нека да не смесваме двата случая. 168 часа и Атака могат да се съдят колкото си искат. Но нашето е различно: аз изказах логичното предположение, че е възможно спонсорите на СКАТ и Атака да са руски, тъй като политиката на двете организации доста добре обслужва руските интереси в България. Заплашвате ме със съд, но моето е логически извод, не твърдение. Приемете го като „работна хипотеза“. Не съм чувал някой да го съдят за това, че се занимава с логика или че мисли. Вие сега ме заплашвате със съд и иск за „морални вреди“, предполагам. Но аз нищо не твърдя, аз само разсъждавам. Явно искате да ме съдите за това, че си позволявам да мисля. Но това е мое конституционно право. Ако съдът започне да осъжда хората за това, че мислят това или онова, ще се стигне до невъобразим абсурд. Ако моето разсъждение е „клеветническо“, то това означава, че Ви се иска да поставите и СКАТ, и Атака извън прицела на общественото мнение. В такъв случай нека те да се захванат с друг бизнес, ала след като се занимават с политика, нека да имат достойнството да преживеят всякакви оценки, в това число и не съвсем ласкави. Вие как си представяте нещата, нима искате всички българи да богоговеем пред СКАТ, Атака и Сидеров ли? Тази няма да стане, всеки си има своите симпатии и антипатии, как ще ни направите еднакви?!

Ако имах информация, едва тогава бих могъл да твърдя с положителност едно или друго нещо. Аз нямам никакви доказателства, сам знаете, че такива „доказателства“ не хвърчат по улицата и тях не ги метат с метлите си метачките. Ако наистина сериозно говорите за съд заради това, че си позволявам да мисля и да имам гражданска позиция, по същата логика трябва да дадете под съд всички, които не вярват на Атака. Защото и те не вярват на Атака под действието на някакви доводи, които едва ли се базират на доказателства. Но ако все пак заплахата от Ваша страна със съд цели да ме сплаши да млъкна, мисля, че не това е начинът. Има и по-радикални действия. Например да ме накарате да млъкна завинаги, пращайки ме в един по-добър свят. Защото за да докажете пред съда, че моите мнения са „клевета“ трябва да докажете с абсолютна точност кои са всички канали за финансиране на Атака и СКАТ. Това е недоказуемо: предполагам, сте чували за „двойно счетоводство“, то се практикува едва ли не масово. Ако подемете съдебен процес срещу мен, ще си вкарате таралеж в гащите, тогава и Марковски няма да Ви помогне.

Така че нека да не се шантажираме, а нека да се съсредоточим върху съвсем приемливия начин за доказване на истината, който аз предложих. Предложих тест, от това разбирам, това предлагам. Той е прост и съвсем безболезнен начин за установяване на истината. Аз смятам, че всеки разумен човек ще се съгласи, че ако СКАТ допусне ново предаване с ясна дясна и проевропейска насока при гарантирана свобода на мисълта на водещите, то тогава ще отпаднат всякакви съмнения относно руски спонсори както на СКАТ, така и на Атака. Тогава аз ще бъда първият, който ще се извини и на двете организации за това, че съм станал изразител на упоменатите съмнения. А да ме съдите че имам съмнения не е начинът да изкорените съмненията както в моята, така и в много други души.

И какво, няма ли никакви вести от СКАТ? Те май сериозно се замислиха? Какво има толкова да се мисли, аз им дадох безценна идея, от която могат да спечелят както авторитет, така и уважение, не на последно място и пари. А вие ме заплашвате със съд – не мога да Ви разбера, ей Богу, странно ми се вижда това!

С пожелание за добро: Ангел Грънчаров

(Това е моят пореден отговор до посредника в преговорите с ръководството на СКАТ. Неговото писмо до мен, което получих днес, е в първия коментар.)

Скептично за блогоманиаците

Обикновено дискусиите в нашата българска блогосфера стигат до… „под кривата круша“. Пишещите блогове явно са хора, които считат, че не бива да се влияеш от никой и от нищо. Така всеки блог се превръща в планета с кръжащи около нея сателити (читатели, по-читатели). В нещо като особен свят, вкоренен в пристрастията и в ограничеността на своя създател. Защото всеки човек е свят, но все пак ограничен, а някак си трябва да съжителстваме в един огромен общ свят.

Вече шест месеца пиша своя блог и впечатлението ми е, че има нещо нездравословно в тази изолираност. И особено в неспособността или пък в нежеланието да се подкрепят ценни идеи, подхвърлени в някой блог. Не се постига солидарна ангажираност с някаква значима кауза и акумулиране на енергията за общ натиск на едно обществено мнение с оглед постигане на съществен резултат. Всеки си стои в своето кьоше и си мърмори нещо, но чуваемост няма. Това не е нормално. Струва ми се, че ситуацията, която се опитвам да опиша, точно показва какви сме и като общност, като общество. Явно не сме здраво общество, явно нещо болестотворно съществува в душите ни, щом като не искаме и не обичаме да влизаме в дискусии. Предпочитаме да си останем просто… мърморковци. На такива мърморковци никой не обръща внимание. Затова управляващите ни продължават да правят каквото си искат: за тях е превелико щастие това, че управляват народ от мърморковци.

Иначе аз самият съм доволен от постигнатото в тия шест месеца. Написал съм 290 статии и коментари (постове), и към тях има 1,124 коментара от читатели. До момента, в който пиша това, имам 47,884 посещения. Не ми се пресмята колко посещения имам средно на ден, но не са малко. В най-добрия ден откъм посещения блогът ми е имал 1,008 влизания. Общо взето блогът ми е водач в системата на WordPress.com.  Интересно ми е да пиша в блога си и да отговарям на коментарите. Благодаря на всички, които направиха блога ми жив и добро място за споделяне на мисли и идеи. Ще се постарая да не ги разочаровам в бъдеще.

Два особено важни отзива получих от мои приятели, които ме карат да се замисля. Първият се свежда до впечатлението, че блогът ми бил ориентиран към… „миналото“, а трябвало да го ориентирам изцяло към бъдещето. Така се изрази моят опонент. Това е негово впечатление и за мен е важно. Аз самият не смятам, че се занимавам с миналото, напротив, пиша с убеждението, че блогът ми работи за бъдещето. Защото дори една интерпретация на миналото, която е насочена към това да отхвърлим неговата тежест от плещите си, е настроена в крайна сметка към бъдещето: по-леко ще вървим, ако отхвърлим излишния товар от плещите си, пък и ако очистим съзнанията, душите си. А другият отзив се свежда до това, че не трябвало да се занимавам с „текущото“, „временното“, „менливото“, а трябвало да се ориентирам само към „вечното“, сиреч към философията, понеже съм блог за философия най-напред. Така един важен за мен човек вижда ситуацията около моя блог. Явно моите реакции спрямо политическите проблеми му се виждат излишни. Но аз анализирам и това как отзвучават разните политически събития в душите на моите съвременници, а също най-напред и в моята душа. Около мен кипи от „ценностни напрежения“ и дори битки и аз не мога да остана безучастен. Е, мога, но ако го направя, ще се чувствам подлец. Да мълча за ставащото в самия живот и в душите на хората и да се пренеса в чистите пространства на философията в такъв момент ми се вижда подличко. Защото се води битка за бъдещето на България и не се знае коя тенденция ще надделее. Ала аз съм „стар войн“ и няма да избягам от сражението…

Вчера писах за една история, в която наш съвременник е притесняван от кадрите на „бившата“ ДС. Явно доста хора го прочетоха, съдейки по статистиката. Прочели са го в това число и хора, които пишат блогове. Никой обаче не се ангажира да напише нещо в негова защита, да издаде глас срещу това безобразие. Пълно мълчание! Това, струва ми се, е позорно. Пишат милозливо за какво ли не, за „сестрите в Либия“, тревожат се какво ставало на другия край на планетата, но това, че се вършат безобразия ето тук, наблизо, не ги смущава изобщо. Това е подличко, не мислите ли?

Защото то показва доколко разбираме свободата си. Един човек с развито съзнание за свобода е чувствителен към чуждата свобода в някакъв смисъл дори повече от своята. Защото ако е застрашена нечия свобода, то и моята не е в безопасност. Защищавайки свещеното право на свобода на един друг човек, ти всъщност се бориш и за своята свобода. Затова американците се борят за свободата на иракчаните, и дават скъпи жертви. Но на нас не ни пука особено че измъчват и тормозят наш сънародник и съвременник.

Това е грозно и говори прекалено зле за нас самите…

„Руски троянски кон“ ли сме, „Задунайская губерния“ ли сме, що сме?!

Искам да задам този въпрос към сега управляващите, към Гоце, към Серьожа Дмитриевич, към Симеон и към Доган – все яростни русофили, в това число и Доган, защото няма как да си агент Сава, пък да не си русофил. Струва ми се, че този въпрос е крайно важен – да разберем какви сме, какво искаме, каква е нашата геостратегическа ориентация към момента. Защото имам чувството, че сме свидетели на тих поврат към нашите „славянски корени“, който извършващите го все още нямат доблестта открито да прокламират.

Днешната дата е добър повод за такива нерадостни размисли: на днешния ден Русия ни била „подарила“ свободата. Мало и голямо вярва в тази басня, поради което 3-ти март беше обявен за национален празник. Не мислят и не знаят, но вярват, щото… „така им било казано“, защото „в това са ни учили“. Става дума явно за някакъв доста коварен национален комплекс: да вярваме в приказката за „добрите освободители“, пък по този начин себе си да унизяваме. Защото оказва се, че щом повече от 100 години се оставяме да ни баламосват така, то явно ние самите съвсем не разбираме що е свобода: свободата не се „дава“ и „подарява“, тя се взема! Ще се освободим истински едва когато преодолеем своята комплексираност спрямо „освободителите“: нашите „освободители“, впрочем, сами още не са се освободили и комай са по-зле и от нас що се касае до свободата и освободеността. Руснаците сега са я загазили повече от нас, в Русия няма даже мощна дясна партия, която да залага на ценността на индивида и тази на свободата – не че у нас има такава партия де. Десните днес в Русия даже не са парламентарно представени, парламентът им е пълен само с „путинисти“, комунисти и „жириновисти“, техните атакуващи. Май и у нас се гласят и ни обработват да си изберем такъв парламент, та и ние най-после да мирясаме и да разберем, че свободата, пък и демокрацията не са за нас…

Днес мнозина ще празнуват, дават ли си сметка тия хора какво празнуват?! Едва ли, защото ако си даваха сметка, щяха не да празнуват, а да се срамуват. Мнозина от тях са до такава степен объркани, че сега даже вярват в една друга басня: че сега България била „слугиня“ на новия „голям брат“, на САЩ и на Европейския съюз дори. Все сме били търсели „голям брат“, комуто да подарим свободата си – така е, няма как иначе, щом си мислим, че свободата ни била „подарена“ от „освободителите“, то оттук следва, че нищо не пречи и ние самите собствената си свобода да подаряваме комуто сварим. Нещата са свързани, разбирате ли сега това, господа-„таварищи“?! Де да бяхме обаче наистина такива приятели на американците и на европейците, щяхме да сме на космически разстояния от това, което сме сега: но, уви, на мнозинството от нас присърце им е по-скоро руско-азиатската изостаналост, а не величествения евро-американски жизнен космос. Затова си и патим толкова…

Абе да вземем най-после да се сравним с други народи, близки нам по съдба. Ето, да речем, поляците, са били много повече от нас „освобождавани“ от руснаците. Цялата им история е низ от такива „освобождавания“, Варшава на няколко пъти си е била главен град на руска губерния – почти същото, каквото е била, да речем, София, и то веднага след „освобождението“ ни на 3-ти март. Но поляците явно имат чувство за национално достойнство и нито едно от тези „освобождения“ не го приемат за такова, ами направо считат руснаците за свои поробители. Считат ги за такива, за каквито ние считаме турците. Може ли някой да си представи, че някога в Полша някаква славна дата на поредно „руско освобождение“ ще бъде обявена за… „национален празник“? Аз не мога, вие ако можете, аферим на вас…

Ние даже нямаме един-единствен, главен национален празник, а имаме много такива, или поне два. От години продължават дебатите не е ли наш истински национален празник 6-ти септември, Деня на Съединението, когато народът ни сам, даже и против „освободителката Русия“ се изправя, за да защити свободата и единството си. Но ето, 6 септември си е „ден на съединението“, не на освобождението, въпреки че всъщност едва тогава ние сме показали и пред себе си, че сме достойни за свободата. 6-ти септември е началото на нашата българска свобода, не 3-ти март. „Подарената свобода“ не е свобода, и тия, които си мислят, че това е свобода, съвсем не разбират що е това свобода. Същите тия преди почитаха като „ден на свободата“… 9-ти септември, когато пак нашите „освободители“ посичат за 50 години българската свобода. Тия, които сега с ведри лица празнуват днес деня на „българската свобода“, дълбоко в сърцето си почитат именно 9-ти септември, ама не смеят да го кажат. Като говорят за 3-ти март, си мислят за 9-ти септември. Ето, например, днес най-активни в празнуването ще бъдат нашите… „опозиционери“, именно „атакаджиите“, те ще си правят митинг. Големи симпатяги са тези наши „атакуващи“: каквото им е на сърцето, това им е и на устата, те не мълчат коварно като комунистите. Но атакуващите са по-отворени и си казват каквото им е на сърцето. Митинг ще си направят, за да покажат кому служат и чии интереси защищават. Руски, разбира се. За това те днес така яростно ще празнуват. Тях 9-ти септември ги вълнува, ама като не може него да празнуват, празнуват 3-ти март. Като не е кон, поне кокошка да е…

И нашите русофили както сред управляващите, така и сред отгледаната от тях „опозиция“ успяха за пореден път да възтържествуват. От тях именно добро не сме видели, защото винаги са били руски мекерета. И преди 9-ти, и след 9-ти, все са си същите. Днес те даже ни управляват. Нищо че сме в Европейския съюз, на тях в сърцата им гори звездата на Москва и ги топли невероятно. Затова не се надявам, че ще ми отговорят на поставения в заглавието въпрос. Няма да ми отговорят, но това не пречи да им задаваме този въпрос, и то най-настойчиво.

Защото ако не го правим, ще се окаже, че наистина не сме народ, а сме стадо…

Изложба на големия български художник Атанас Пацев в Пловдив

Вчера в галерия „Дяков“ беше открита изложба от картини на пловдивска тема на големия български художник Атанас Пацев. Името на този художник не е сред имената, за които се шуми – и тъкмо това показва, че той е сред творците, които са създали най-значими за България ценности, сравними с тези на водещите европейски художници. Защото ние сме такива, че не ценим истински голямото, а се прекланяме само пред мимолетното и преходното.

Творчеството на Атанас Пацев е изпълнено с философски и психологически прозрения за човека, света и битието и въздейства невероятно силно на душата. Непризнаван приживе от официозната тогава критика, защитничка на „социалистическия реализъм“ – за тях тогава той е бил „абстракционист“ и „експресионист“! – Атанас Пацев не беше оценен по достойнство и в годините на демокрацията, увлякла се най-вече по „култура“, която е тъкмо на едно посредствено чалгаджийско ниво. Разбира се, което не се цени у нас, се цени в Европа и в света. Но кога ли ще дойде времето и у нас да бъде оценен по достойнство един художник, който наистина е основание за гордост на нацията ни?

На откриването на изложбата присъства и синът на художника, който също твори на попрището на това изкуство: Алесиян Пацев. Аз лично обожавам да се потапям в атмосферата на невероятно силни духовни преживявания, които излъчват картините на тези двама художници. Човек се чувства прероден и духът му се устремява в най-висши простори след такъв контакт с тайнството на истинското изкуство.

Да принудим лявото правителство да намали данъчното облагане на труда

Тоест да го принудим да направи една жизнено необходима и рационална стъпка, която ще доведе до мощен стимул на растежа както на икономиката, така и на доходите ни. Ако не се използват тези стимули на растежа, очертава се да достигнем средното равнище на доходите в Европейския съюз за не по-малко от 30 години. Това е убийствено поне за две поколения – и нашите деца няма да бъдат пълноценни европейци! Левите управления са заинтересовани в противоречие с всяка икономическа логика да правят всичко, за да държат бедни огромни слоеве от населението. Защото според тяхната извратена представа ако повече хора станат заможни, то „социалната почва“ на лявото ще почне да се топи. Продължават да ни разглеждат като „опитни мишлета“. Като „почва“ и като „инструмент“ за оцеляването си. Но тази отвратителна стратегия на левите трябва да бъде пресечена от всички нас, които искаме да живеем нормално и човешки сега, а не в някакво далечно „светло бъдеще“. Както винаги са ни лъгали и продължават да ни лъжат.

<strong>Ето затова си позволявам да апелирам: нека повече хора да подкрепят предложената от икономистите Георги Ангелов и Светла Костадинова Петиция за намаление облагането на труда. Вече повече от 1000 подписа има под тази петиция, но тежестта й ще нарасне само ако още много повече разумни и мислещи хора се присъединят към нея. Очаквам, че съпротивата на нашите леви ще бъде голяма, защото от тях се иска да проведат една по същество дясна данъчна реформа. Който не знае, искам да поясня: десните намаляват данъците и така стимулират икономиката, а левите винаги увеличават данъците, в резултат на което водят до застой в икономическия живот и до убиване на стимулите за растеж. </strong>

Ако нашите леви не бъдат принудени да проведат в живота искането на петицията, то те трябва да си вървят час по-скоро. И да си изберем смислени и способни на разумна политика десни политици. Разбира се, нямам предвид ултралевичарите от Атака. Те за нищо не стават, или по-скоро стават само за това всичко да объркват и да ни запращат някъде далеч и встрани от човешката цивилизация. Както винаги са правили това техните кръвни събратя – комунистите…