Кой уби медийната свобода и демокрацията в България?

Тази сутрин се събуждам и в съзнанието ми се появява, кой знае защо, ето този проклет въпрос: какво ли ще пише на надгробния камък на „свободните медии“ в България? Иска ми се да поразсъждавам над него…

Това, което пише на надгробните камъни, се нарича епитафия. За да се съчини за нещо епитафия, значи то вече е умряло. В случая явно е умряла медийната свобода в България, щом се налага да й се съчинява епитафия. Прочее, тя вече е съчинена – и то от най-сигурен, независим, обективен източник. Ето как звучи самата епитафия, в оригинал и в превод, а после ми се ще да поразсъждавам над нея:

Wirklich unabhängig seien in Bulgarien nur vereinzelte Blogger. (В България истински независими са само шепа блогъри.)

Горното е изречение от статия на Stefanie Bolzen (Стефани Болцен) от авторитетния германски вестник „Die Welt“ („Ди Велт”), препубликувана и в „Дойче веле“. По-верна и по-изразителна епитафия от тази – сполай му кажи! Медийната свобода в България умря – да живей свободата, приютила се единствено при шепата блогъри!

Една горчива истина се съдържа в горното изречение, която беше пропусната („процедена“) през злобно стиснати усти и със скърцащи зъби от флагманите на „свободния печат“ у нас, вестниците „Труд“ и „24 часа“ ето как:

„В България истински свободни били само някои блогъри”

Забележи добре: „били“, не „са“, санким, нашите „свободолюбци“ са редактирали оригинала, сиреч, това убийствено верната характеристика се вижда твърде преувеличена. Дотам са стигнали в падението си, че не могат да приемат поне малко по-достойно присъдата си, ами мигом, като изпечени лъжци, почват да апелират: „Тия там от Германия, моля ви се, силно преувеличават като твърдят, че в България истински независими били само шепа блогъри!“. От което нормалният човек си прави извода, че подобна реакция издава едно: че лъжците в случая явно принадлежат към убийците на медийната свобода в България!

Е, верно, те натрупаха милиони, продавайки съвестта си, продавайки себе си, продавайки всяка останка от човешки морал, чест и достойнство. И превръщайки се в парцали. В мръсни парцали. В пачаври. Пачаврата именно е мръсен парцал. Бог да прости свободата на медиите в България!

А кои, прочее, са по-точно нейните убийци? Щом имаме вече епитафия, щом е налице труп, нормално е да се запитаме кой именно е убиецът? Или и това убийство ще остане неразследвано, „в архив“, без виновници, без извършители, сякаш свободните медии у нас са си умрели от естествена смърт, понеже сигур са престарели, знам ли какво още да си мисля?

Ще си позволя да направя една аналогия. Аналогията може да ви наведе на истината. Та намеква за нея. Особено когато истината е страшна или опасна, е допустимо да се пише и говори с аналогии. Нали уж аналогиите били несигурни? Ето моята аналогия:

Ако си спомняте, днешният пръв и абсолютен властелин на България, който се разпорежда и има последната дума за всичко, който командва и Парламента, и Президента, и Висшия съдебен съвет, имам предвид нашия „народен кумир“ Бойко Борисов преди да започне своя обвеян със слава възход беше най-прост главен секретар на МВР. А преди това беше бодигард на Царо и още по-преди на бай Тодор Живков. А преди това е бил чисто и просто една мутра. Бил е млад, но перспективен бандит. Та спомняте ли си как започна шеметния медиен възход на Бойко Борисов. Понеже мнозина у нас са с къса памет, помнят от ден до пладне, ще им припомня:

По време на главното секретарстване на Бойко Борисов, по време на което той беше обвеян от медийна звездна слава, комай всеки ден ставаше едно и също нещо: извършвано беше някакво показно убийство, било с взрив в кола, било от наемни убийци, било по някой друг начин; броени минути след убийството Б.Борисов, сякаш убийците първо на него са съобщавали, че имат намерение да убиват, вече беше там и пламенно даваше поредното си интервю пред мечтаещите, пред живеещите с една мечта, именно да опипат некой ден мускулите му, репортерки; нито едно от поредицата показни убийства не беше обаче разкрито в епохата на толкова славния медиен възход на първия кумир на республиката ни, но тези убийства го изстреляха като с катапулт в крайна сметка до самия връх на бедната ни държавица.

Значи излиза, че Бойко Борисов си проправи път към властта благодарение на прекалено много (неразкрити) убийства, т.е. мина през много кръв, докато се възвиси дотам, където сега е. Точка. Спирам дотук. И на мен ми се живее… и аз имам семейство… макар че моята вече се е видяла, щом имам такава голема уста.

Та ето и хипотезата ми: по време на Б.Борисов безнаказано бяха убити, да речем, много мафиоти, та да се разчисти терена за възхода на никому неизвестната мутра, която, както твърдят, с набързо събрани от бандити пари си била купила генералски пагони от МВР. Тия (до едно неразкрити!) убийства обаче бяха само прелюдия. След това бяха убити, след това бяха дадени поне още две най-свидни жертви: убита беше свободата на медиите в България и също така беше убита така крехката и млада българска демокрация. Кой е техният убиец си правете сметка сами…

Кого хвалят медиите у нас всеки ден? Кой дефилира неуморно по телевизионните екрани и денонощно, сякаш е роб, дава своите тъпи интервюта? Кой даже си има „подръчни медии“ и медийни мекерета, забогатели като го хвалят най-нагло всеки ден? Името „Бареков“ говори ли ви нещо? Кой даже спечели избори с безброй медийни манипулации? Кой стана абсолютен господар на България, който се е разпищолил като мутра, намирайки се на самия връх на многострадалната ни държава и республика?

Е те тоя същия уби медийната свобода в България. Убивайки медийната свобода в България, той получи пълната власт. Майка ни жална какво ни се пише, ако ние, гражданите, за които свободата все нещо значи, не съумеем да променим това. Защото без свободни медии няма и не може да има демокрация.

Да убиеш демокрацията означава първо да убиеш медиите – и след това демокрацията ще ти падне като презряла круша в ръцете, та да си я насилваш както ти скимне. Да съживиш, да вдъхнеш живот на българската демокрация означава да реанимираш ако не съвсем умрялата, то поне умиращата, „берящата душа“ медийна свобода в отечеството ни. Щото докато има „светлинки в мрака“, а това е именно изцяло свободната блогърска журналистика и публицистика, то това означава, че и медийната свобода все още блещука, а мъртвешкият мрак на гибелта на медийната свобода не е още настъпил…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Мутро-олигархията ни се страхува най-много от гибелната опасност И.Костов да се върне във властта на бял кон

Из интервю още от 1 ноември 2010 г., публикувано под заглавие M. Радева: Костовото управление е недостижим еталон във Фрогнюз; ето един показателен откъс от него, а цялото интервю който иска може да прочете на указания линк:

Какво мислите за политиката, която води Иван Костов? Каква е вероятността да се върне на бял кон като премиер, например?

Премиерският пост е една много далечна перспектива, за да я обсъждаме в момента. Но колкото и да съм говорила и да съм критикувала поведението на Костов, неговото управление има шанс да се окаже недостижим еталон спрямо следващите.

Факт е, че Костов навремето прояви една изключителна категоричност по отношение на реформите. Много хора ще кажат: защото тогава нямаше накъде, но ние сега сме в същата ситуация – да, няма накъде. Той имаше кураж и воля да проведе тежки реформи, спомняме си, че управлението на Иван Костов плати много висока цена за това, че категорично пое по пътя на рисковете, които доведоха до падане на рейтинга и до слизането от властта.

Винаги съм твърдяла и съм го критикувала за това, че не беше в достатъчна степен компромисен и внимателен към процесите, които вървяха в обществото. Но не може да се отрече, че той си свърши работата към онзи момент, нещо, което за жалост не виждаме сега.

Кабинетът на Борисов непрекъснато се лута, непрекъснато казва нещо, което днес ще се случи, но в следващия момент не се случва. Или се променя позицията, или не точно това са имали предвид, а нещо друго, т.е. хората, експертите и бизнесът се уплашиха от тази неустойчивост на решенията на управляващите. Когато съществува подобна неустойчивост, се създава един плацдарм за атаки от онези, които искат това правителство да си отиде.

Ако те бяха достатъчно стабилни, хора като Алексей Петров нямаше да имат възможност да си покажат главите, обаче в момента кабинетът изглежда слаб, поради което такъв тип хора се възползват веднага от възможността да натрупат политически дивиденти.

(ЗАБЕЛЕЖКА: Въздържам се от това да заявявам каква е моята позиция по въпроса, понеже тя е добре известна, но нека все пак да вметна нещичко.

Да, аз смятам, че връщането на И.Костов във властта е подобно на неотвратима гибел за комунистическата ни мутро-олигархия, която именно намери в лицето на Симеон Втори и след това на неговия и на Т.Живков бодигард временно спасение от „чудовището“ Костов.

Да, именно временно спасение намери. Българо-руската и ченгесаро-кагебистка олигархия, която господства у нас след падането на Костов, изобрети един-единствен начин да се спаси: като домъкна онова мадридско чучело и след това плати на медиите народната любов на простолюдния народ към титана от Банкя. Тъй че, ако почнем да ставаме народ на място, възможността Костов да се върне във властта на бял кон нараства многократно.

Като дойде Костов на власт, Мартин Димитров ще го турим вицепремиер и министър на икономиката, за да се договаря с руснаците за АЕЦ-Белене. Него го бива за тая работа. Хайде наздраве!

Дай Боже това да се случи колкото се може по-скоро. Ще се случи, ако тоя народ се пробуди от летаргията си. И от упоението си по бабаити, които освен да ритат мачлета се оказа, че май нищо друго не могат.

Пардон, могат. Могат да развалят работите в цялата държава и всичко да объркват. Боко, душо, тая работа не е като оная, що не се откажеш овреме, а? За да не те откажем ний, гражданите…)

Търсете по книжарниците знаменитата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Скандалът като политическа технология

СКАНДАЛЪТ КАТО ПОЛИТ-ТЕХНОЛОГИЯ

Автор: Д-р Момчил Дойчев

Наближаващите избори през есента се очертават от самите предполагаеми участници в тях като съдбоносни. Но дали тези политици не се вземат наистина прекалено насериозно за да твърдят това? Още повече, когато наблюдаваме средствата, които използват за да докажат своята теза.

Изострената предизборна борба, която започна изненадващо за някои твърде отрано, по традиция твърде бързо се изроди в поредица от скандали.

Това поставя остро и един важен проблем – докъде се простират позволените и непозволените от закона средства за водене на политическата борба? Какви форми, методи и средства водят до легитимно подобряване на изборния успех? И дали извънполитическите и нелегитимни или на границата на закона похвати не са по-успешни от легитимните и легални такива?

Или казано с други думи: какви политически технологии са най-подходящи за постигане на победа в изборната надпревара?

Според едно най-широко застъпвано становище, политическата технология представлява инструмент за завоюването, запазването и разширението на личната, партийната или държавната власт.

Това разбиране за същността на политическата технология (а и на самата политика като такава) процъфтява в условията на диктатура. Но и в условията на демокрация то намира почва за своето разпространение. Разликата е в механизмите, които се използват. При диктатура прякото или косвено насилие над избирателите чрез пропагандата, при демокрацията е подменено с по-перфидни средства като различни изборни технологии – стимулиращи или обратно-потискащи изборната активност, с Пи Ар – изграждане на положителен/отрицателен политически образ на кандидатите, с манипулация върху политическите предпочитания на избирателите, с подмяна на техния рационален избор с ирационален и т.н.

Но в цивилизования демократичен свят политическите технологии се свързват не само и не толкова с упражняването на властта, колкото с провеждането на конкретни политики по управление на обществените проблеми и конфликти. С други думи политическата технология е не толкова технология на властта, колкото технология на управлението. Тази разлика е толкова по-съществена като се има предвид колко различни са тези технологии. Едно е да си специалист по завземане, удържане и разширение на своята власт, а нещо съвсем различно как и за какво я използваш – с други думи как управляваш. Оттук и разликите между политик и държавник. Всеки клоун или палячо в определена благоприятна ситуация може да изскочи на гребена на политическата вълна. Но бързо ще потъне, след като се разбере, че не може да я управлява, т.е. – да бъде държавник.

Какво е мястото на скандала в арсенала на политтехнологиите? В политическата борба той се използва с цел изостряне на обществения дебат, нагнетяване на вниманието на медиите върху източника на скандала, като целта е очевидно повишаване или обратно – сриване на неговия политически рейтинг.

Скандалът е съпътствал политическия живот откакто съществува политиката. Променяла се е технологията на правенето му, но не и неговата същност като средство в политическата борба.

В последните години, особено у нас, правенето на политика се съпътства неизменно със скандали. Скандалът най-често е форма за отклоняване на общественото внимание от един съществен социален и политически проблем и пренасочването му към друг такъв несъществен. В този смисъл той цели подмяна на политическия интерес към даден проблем с неполитически и извънполитически похвати – каквито са скандалите. По този начин съществения проблем се прикрива или подменя, той може да се профанира и по този начин неумението да се реши се прикрива зад смокиновия лист на скандала.

Но скандалът е двуостро оръжие – той може както да издигне, така и да срине този, който го използва.

Скандалът като средство за дискредитиране на политически противник се оказва и удобно средствно за избягване от отговорност. Понякога от тези, които са го предизвикали, понякога от тези, които са го създали. А понякога и от едните, и от другите…

Нека разгледаме казуса с поредицата от скандали, предизвикани от лидера на една национал-популистка партия у нас. Какво забелязваме, дори без да сме специалисти по Пи Ар?

1.Тази поредица от скандали очевидно ескалира. Т.е. тя е планирана сериозно (от когото трябва) и цели да доведе до повишаване на падналия рейтинг не само на тази (не единствена и не най-мощна) популистка формация, но на популизма и популисткия подход като такъв. Което очевидно не е изгодно на политтехнолозите на олигархичния модел, които обработват от 22 години българското обществено мнение.

2.Пряка политическа полза се очаква както за лидера на тази формация, така и за неговата партия. Но свързана с пряка политическа полза и за друга политическа формация, с която първата видимо е в пряк и открит антагонизъм. Някои отричат двете партии да са скачени съдове само на основанието, че те възникват не в едно и също време. Но забравят източника на тяхното създаване, съществуване и финансиране – който, колкото и да се прикрива, е един и същ! А освен това и двете партии всъщност се опитват да правят едно и също – да използват етническия и религиозен фактор за своите тясно-партийни цели, да маргинализират и противопоставят части от българския народ, като го разделят на противоположни малцинствени групи и по този начин го потискат и управляват още по-лесно.

3.Като използват такъв силен за общества с недоразвита демократична култура политически ресурс като етнорелигиозния фактор, двете партии взаимно повишиха своите изборни резултати в три поредни избори – така например неоспорим факт е, че първата партия на практика за пет години удвои броя на получените за нея гласове на парламентарни избори след появата на втората!

4.Не само е любопитно, но и показателно е, че изострянето на междупартийния конфликт става в момент, в който в първата партия възникна алтернативно движение, целящо очевидно нейното демократизиране и излизане от олигархичния модел, наложен и от хора, свързани с комунистическите тайни служби. Веднага на помощ на служителите на този модел се притече самият „враг” – лидерът на втората партия, който не случайно в студиото на БНР се сби не с представителя на противоположната партия, а с изключен от нея лидер, символ на обновлението й!

5.Поредният и последен за сега скандал, при който вече имаше и ранени, показа не само докъде може да доведе националистическия бяс и омраза. Тези примитиви очевидно не разбират, че с палежа на молитвени мюсюлмански килимчета (които за исляма са свещени!) може да запалят за „джихад” другите, ислямистките примитиви, които са много по-диви от „нашите” и могат да хвърлят не развалени яйца, а „мръсни” бомби!

6.Трябва да се изясни как така примитивите от едната, „агресивната” страна бяха „подпомогнати” от примитивите от другата „неагресивната” страна. Но и от съвсем не примитивни сценаристи зад кулисите! Как така се случи, че молитвените килимчета, заедно с молещите се върху тях се оказаха на трототара на оживена улица?

Как така, след като вече е било забранено от Общинския съвет, бяха надути тонколоните над Джамията? И как така беше разрешена партийна манифестация на антиислямска и антитурска формация точно тук и точно сега – това е все едно да смесиш две експлозивни смеси и след това да се чудиш защо е произлязъл взрив!? И как така полицията се намеси едва след като конфликтът се разгоря?

7.Тези последни политически скандали поставят поне няколко въпроси към българския т.нар. „политически истеблишмънт”:

● Докога от посланиците на нашите съюзници (САЩ, Германия, Франция) българския народ ще научава повече (вече и с доказателства!) за проблемите, които нашите управници или не искат или не могат да решават?

● Докога ще се заблуждаваме, че има реално разделение на властите, когато виждаме, че тези власти или произтичат една от друга – или действат в симбиоза? И прибягват до скандали помежду си, само за да прикрият своята управленска некомпетентност.

● Докога българите ще се самозаблуждават, че от тях нищо не зависи, докато те не се и опитват да озаптят самозабравилите си се свои политически и държавни лидери? При това не само тези, а всички, на които бе връчена власт през последните 22 години.

Има ли жив политик в България, който да е мотивиран от големите ценности на автентичната политика?

Г-н Грънчаров, докато не казахте си нямах и представа, че сте писали книга по логика. От 93-та живея извън България, логика съм учил в Чикагския Университет, но уви, вашата книга не беше част от кюрикюлума. Когато си дойда на лято ще я потърся обаче.

Интересно е, че пишете за Стамболов; ще се върна на този въпрос по-късно. Засега бих желал да ви запитам защо сметнахте за необходимо да добавите думата “всички” в моите предпоставки? Някак си е нечестно да го правите и след това да ме обвинявате в силогизъм. Особено когато използвах нищо друго освен собствените ви думи, именно вашето твърдение, че Костов е все още в голямата политика.

Да, с това съм съгласен, спорът се състои в това дали голямата политика е за големите пари. Аз твърдя, че е така, според вас голямата политика е за “големите ценности”. Само елате за известно време в САЩ и ще видим дали ще тези “големи ценности” не се състоят от “големи пари”. В България си е същото, колкото и да желаете да не е.

Всъщност моята изповед е, че страшно бих желал да сте прав, но не мога да намеря и един индикатор, че има жив политик в България, който да е мотивиран от тези големи ценности, за които говорите. Също така, мисля си, че може да сте жертва на същия синдром, на който бях аз доскоро жертва: надеждата и вярата в политически персонаж, в чиито публични идеали ние вярваме. Във вашия случай това е Костов, в моя беше Обама. Толкова ни се иска да сме прави че нашите политически идоли са честни, справедливи и принципни, че сме готови да се самозалъгваме и да ги защитаваме без да се съобразяваме с факти, които биха разбили нашата вяра в тези политици.

На мен вече ми омръзна от тази игра. Обама не направи нищо, с което да оправдае вярата на прогресивното движение, изиграло решаваща роля в изборите. Големите пари си казаха думата и той подви опашка. И прокара здравни и финансови реформи, които не само не решават проблемите ами циментират интересите на големите пари. И гарантират ненаказаност и още по-големи доходи. Според мен Обама си омаца гащите от страх.

В случая Костов той си има своите Кремиковци, Балкан, Сапио и прочие. Да приемем, че не става въпрос за корупция; явно вие вие не вярвате, че Костов е корумпиран, а се води от големите ценности. Какво друго обяснение остава? Не виждам друг отговор освен некадърност. Е, некадърността не е подсъдима, за разлика от корупцията, но това не я прави по-желателно явление сред политическата класа, колкото и тази класа да се мотивира от големите ценности.

Вярвам, че бихте се съгласили с тази генерализация, въпреки че едва ли ще се съгласите, че Костов е или корумпиран политик от тертипа на Гоце и Бойко и Сульо и Пульо, или пък е некадърник, но все пак бих желал да ни обясните защо според вас Костов не е нито едното нито другото, а е честен, принципен, кадърен политик? По принцип това е много рядко явление според мен, веднъж в живота или по-рядко. Така че обяснете ни защо според вас Костов е това толкова рядко явление – въпреки скандалите около Кремиковци, Балкан, и т.н.?

Относно Стамболов политикът, който ужасно много ми напомня на него, е Никсън. Честни що се отнася до принципа “добро управление”, но и двама са използвали принципа “the ends justify the means”. Като философ може да имате по-специално отношение към този принцип, но за мен той си е нищо повече от оправдание.

Между другото пропуснах да отбележа, че вашето отношение към матряла удивително много съвпада с бат Бойковото. Не могат, не искат, и мразят, тъй че как да оценят саможертвата Бойкова или Костова? Пък оттам лесно се стига до “ние знаем най-добре” – и това си е колкото страшно, толкова и тоталитаристично…

Написа: В.Маринов

Лекцията на г-жа Нели Нановска, доктор по философия, на тема „Австралийското образование“, изнесена в Дискусионния клуб днес

Записът на лекцията може да се види и чуе ТУК.

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!

ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ