Требва ли Костов да тури ръка у джоба, да зафане да се чеше по корема и да се захили като Боко, та да почне да се харесва на „електората“?

По-долу следва още един фрагмент дискусия с предизборна проблематика, в който обаче се засяга фундаментално важния въпрос за това какъв е начина за привличане на нови избиратели към дадена партия. Аз лично смятам този въпрос за ключов. Ето един показателен епизод, а пък по-нататък, живот и здраве да е, пак и отделно ще напиша какво мисля аз по този наистина съдбовен за българската десница въпрос:

Tanja Ivanova: Не съм привърженик на никоя партия, но за мен ДСБ е партия със затихващи функции. Трябва да можете да ме убедите да гласувам за вас – мен и много други като мен. За да успеете, иначе изпадате от състезанието, а като чета какво пишете не мисля, че ще успеете да го сторите – прекалено сте надути!

Tatyana Koleva: Танче (Иванова), като с какви функции я виждате партията СДС – с възходящи ли?

Николина Георгиева Манчева: ‎:) Г-жо Иванова, защо ние трябва да Ви агитираме? Съвет от мен – достатъчно сте интелигентна, разровете се малко из интернет, разгледайте мненията на онези качественни журналисти, които не ги ползват в казионните медии, чуйте лидерите какво говорят и най-вече вижте какво вършат. Ще се ориентирате и сама ще изберете тези, които мислите, че допринасят за по-добрия Ви живот.

Iaden Van Der Buren: ‎:) Таня, гласуване за ДСБ и хубост на сила не стават. Никак не сме надути даже, напротив много сме свити … до малки проценти, но сме истински.

Ако това, което споделяме като ценности не Ви допада… има и други влакове, дето имат нужда от пътници… или се изживявате като „негово величество избирателя“?

Tatyana Koleva: Iaden Van Der Buren, това нали не се отнасяше за мен?

Iaden Van Der Buren: Не, отнася се за госпожа Таня, дето пише на някакъв странен латински език…

Tanja Ivanova: За мен е! Пиша така през тел. „Самсунг“, няма кирилица – съжалявам! И на въпроса-: не съм „величество“, но искам да ви разбера: искате да сте във власта – или искате да сте затворено общество от привърженици на лидера си? Ако е второто да не си хабя гласа на изборите!

Tatyana Koleva: Танче, едното не би трябвало да изключва второто просто. Ние не сме затворено общество, българският народ се е затворил някъде и дали ще се пробуди, за да стане от спалничките си или там където си спинка, един Бог знае само.

Николина Георгиева Манчева: ‎:) Всяка партия се стреми към по-голямо влияние в обществото, но не на всяка цена, не с мръсни номера и неспазване на подписани споразумения. А иначе всяка партия и всеки лидер допускат грешки. А ние сами трябва да преценим дали да приемем тези грешки. Нали знаете – няма безгрешни хора.

Tanja Ivanova: Отново не разбрах: вие сте отворени, но не ви интересува какво мислят повечето избиратели? Аз харесвам г-н Костов, но не искам да гласувам за партия, която не може да спечели – все едно не съм гласувала. Искам гласа ми да значи нещо – затова се намесих във уашите дебати, а вие се нахвърлихте като към враг – не съм ви враг.

Николина Георгиева Манчева: ‎:) Аз отговарям за себе си и не мисля, че съм се нахвърлила срещу Вас. Само ще Ви кажа: не вървете след победителите, а след тези, които харесвате – пък един ден може и те да станат победители.

Tanja Ivanova: А ако никога не получите тази възможност? Ако отпаднете на изборите? Тогава какво? Мисля, че точно това ви намекна и г-н Беров, но вие не се замислихте. Всяка партия трябва да се стреми към властта за да може да промени нещата, но без избиратели това не може да стане – затова мислете как да ги привлечете.

Николина Георгиева Манчева: За всеки случай не с усмивки, с празни надежди и обещания. Който има уши да слуша, който има очи да гледа. Насила хубост не става!

Elena Bouchkova: Трябва ли Пендачанска да пропее чалга за да си осигури повече фенове? Трябва ли в изложбените зали да окачат по стените голите снимки от жълтите вестници – за да има повече посетители? Трябва ли Костов да се чеше по корема и да се хили глупаво, за да се хареса на „електората“? Ако не влезе в Парламента, значи този Парламент не го заслужава. И електоратът не го заслужава.

Този народ трябва да порасне, да разбере какво му е нужно, но за съжаление това няма да е по наше време. На тревата ѝ е нужно да се подстригва 300 години, за да стане както трябва, а за нашата народопсихология – няколко пъти повече. Не е случайно това продължително занемаряване на образованието. Най-лесно се „управляват“ хора с ниски критерии и без ясна визия за собственото им настояще и бъдеще. Така че забравете за спечелване на избори. Тук и сега това няма да стане – и виновният не е Костов.

Tanja Ivanova: Ето пак: другите не са в ред, а вие праведните и безгрешните сте неразбрани! Но с моята глупава глава си мисля, че така политика не се прави – не може да си сърдит на тези, които не те разбират. Значи не си добър пропагандатор на своята партия. Преди години в Америка протестантските пастори заставали на някое кръстовище и проповядвали и според това колко души са покръстили във вярата си били ръкополагани. За това става дума – да убедиш другия в правотата си! Лека нощ и помислете за това!

Tanja Ivanova: А харесвам и слушам Пендачанска и ходя на изложби и театър, чета и книги, но не си падам много по политиката, затова ви попитах, но не полутцих отговор. И не бих гласувала за вашата партия на надути величества, които не искат дори да обяснят човешки на някой, който знае по малко от тях. И обръщат всичко в чалга история.

Ангел Грънчаров: Госпожо Иванова, има много мъдрост в думите Ви! Поздравления! За много неща от казаното сте права. Особено за това, че т.н. десни политици, в това число и Костов, не умеят, пък и не желаят да се научат да общуват с обикновения „прост човек“, да го убедят и да му предадат своята мъдрост. Това е безкрайно значим проблем.

Оня, когото не разбират, оня, който е неразбран и не е подкрепен, наистина няма право да обвинява ония, които не е успял да убеди, а трябва да обвинява себе си, да търси вината в себе си. Особено пък ако има претенцията да е десен политик.

Аз също смятам, че прекаленото високомерие и грандоманията на огромната част от нашите десни политици, дори и на Костов, е една от основните причини да отблъснат голяма част от избирателите си. Защото това високомерие доведе до самооправданието: „Те са много прости и затуй не разбират моята величава мъдрост!“. А не е така.

Интелигентният, ама истински интелигентният човек трябва да намери начин да общува успешно с всички, с всякакви хора. Това го умеят малцина.

Ето, давам Ви личен пример: аз много пъти съм се опитвал да встъпя в диалог с Иван Костов и дори с Иво Беров, но не съм успял – или едва ли ще успея някога. Иво Беров мълчи като чуе мой въпрос към него така, както мълчи картината на Мона Лиза в Лувъра. Прочее, картината на Мона Лиза е много по-диалогична от такива наши десни дейци, независимо на какво ниво се намират. Особено пък т.н. „големи“, „известни“, „публични“ десни дейци в мига, в който станат такива, вече никога не се принизяват да говорят с някой, който не е от „големото доброутро“ като тях. Ще дам един малък пример за това какво имам предвид. Една случка, свързана с Иван Костов.

Беше, добре си спомням, по време на кампанията за последните европейски избори. Имаше митинг в Асеновград с участието на Костов и Надежда Михайлова. Аз и мой приятел, „твърд костовист“ като мене, запалихме колата от Пловдив и отидохме в Асеновград на митинга – щото ни беше страх да не би да няма достатъчно хора. Беше ужасна горещина, и това помня.

Наистина митингът беше малоброен, я имаше, я нямаше 20-30 човека. Докато говореше Костов, а после и Надежда Михайлова, на моя милост й хрумна идеята да опита да поговори с Костов, тъй като съвсем наскоро беше излязла книгата ми СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), в която, прочее, Костов е един от „главните действащи лица“. От доста време правех опити да стигне книгата ми до него, пращах я и по куриери, и по пощата, и чрез посредничеството на позната ми софийска „костовистка“, но не бях сигурен стигнала ли е изобщо до него. Искаше ми се само да запитам дали все пак е получил книгата.

Митингът мина. Костов почна да говори с някои от хората, ръкуваше се и пр. Аз също един вид се наредих на опашката и чаках реда си. Таман да дойде моя ред, и Костов в един момент тръгна нанякъде, като се извини и каза, че ще се върне, каза „Момент!“.

Видяхме го, че с широка крачка се запъти към един човек, който седеше на близката пейка, оказа се, всички познахме, че това е художникът Иван Кирков, Бог да го прости, сега вече е покойник! Костов отиде при него, седна на пейката, почнаха да си говорят като стари познати. Повъртяхме се тия, дето искахме да говорим с Костов, почакахме, минаха 10-15 минути в ужасния пек, Костов обаче си говореше с Иван Кирков. А пък в един момент, като си поговориха, стана, раздели се с него, мина покрай нас, дремлювците, дето го чакахме, както се минава пред турски гробища, и се затърча към колата, щото, както разбрахме, трябвало да бърза за друг митинг.

Това е. Обикновена случка. Случва се. Зает човек. Не съм се обидил. Но тая случка все нещичко показва…

И още нещо ще си позволя да кажа, обръщам се по-специално към г-н Иво Беров. Г-н Беров, с тази си позиция, искайки Костов да се оттегли, шанса Ви да намерите пари за нов вестник се увеличава невероятно много. Дачков също го беше яката закъсал докато беше „костовист“, ала като почна да плюе по Костов, му дадоха пари не само за да издава многотиражката си, нещо повече, за отплата го туриха за зам. на Патрашкова, в най-тиражен жълт вестник.

Г-н Беров, прав ли съм, като имам предчувствието, че сърцето Ви копнее да тръгнете по пътя на Дачков? Който започне да плюе по Костов, бива обсипван с най-скъпи дарове. Само питам. Такова чувство имам, не знам. Не мога да знам какво Ви е на сърцето. Но съм длъжен да попитам. Заради истината, милата.

Прощавайте, ако Ви засегнах, но бях длъжен да напиша и това. Все някой трябваше да го напише, поемам риска да бъда аз…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.