Имам вече не просто чувството, а и убеждението, че у нас съвсем не се разбира смисъла и оправданието на съществуването на институцията държавен глава или президент. И то не се разбира не само от „широките народни маси“, но дори и от тъй наречения ни доморасъл „елит“. Защото ако се разбираше поне малко този смисъл, и представяните ни кандидатури нямаше да бъдат така одиозни: сегашните кандидати за най-висшия пост, и то до един, са все от типа „фани единия, удари другия“, сиреч, очебийно не разполагат с потребния личностен ресурс за да може някой да има дързостта да се види като държавен глава на страната ни.
Затова ми се иска да опитам да поясня същината на този пост, да разкрия неговия автентичен смисъл; та белким поне малко да помогна за разбиването на енигмата на тоталното безсмислие, в която пребиваваме. И от която не може да се очаква нищо добро.
Няма особено голямо значение конституционното уреждане на тази институция, а именно с каква власт президентът разполага. Нека да опитаме да застанем над тия формалности и да се опитаме да прозрем истински същественото, бих казал дори субстанциалното. Аз, прочее, съм писал по тия въпроси в книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие „Източниците на достойнството, успеха и богатството“), излязло от печат още през 1999 година, но у нас кой ли ти чете такива книги?! А най-малко четат такива книги наште „народни трибуни“, щото те си въоброзяват, че от всичко разбират – без, разбира се, да са чели нищо. Един Бойко и един Цецо, примерно, дали са чели някаква такава книжка? Чели са, ама на кукуво лято! Ако беха поне малко чели, можеше да са поне малко поумнели. Но то не им личи, тъй че дълбоко се съмнявам дали изобщо нещо са чели. Но защо да четат – та они сичко си знаят?! Знанията, умствения си багаж си са почерпали, предполагам, от филията с мас, която са дъвкали на младини.
Както и да е, да кажа основното, което съвсем не се разбира. Държавният глава, разбира се, не е „първият чиновник на републиката“, който, от нямане какво да прави, се посвещава на лов на козли и на отгелждане в домашни условия на вълчица – с каквото се прослави вече тръгналия си да си отива настоящ президент. Прочее, тоя човек изобщо разбра за какво стои там, в сгладата на президентството – и посмъртно няма да разбере за какво е стоял, понеже тази длъжност съвсем не му беше по мярката. Държавният глава символизира народното единство, той въплъщава суверенитета на нацията и хармонията на държавните власти. Тъй като народът по начало е разделен на части („част“ на латински е „партия“), то нацията необходимо се разпада на части с противоборстващи си интереси, но за да се запази континюитета на цялото, т.е. тези части да бъдат примирени, се налага да има такава една институция, която именно символизира „едното начало“, единството на всичко и всички в съответната държава.
Държавният глава персонифицира това народно единство, той става негов носител – и тъкмо затова в някакъв смисъл тази институция носи някакъв възвишен, свещен и дори мистичен характер. У нас, разбира се, това съвсем не се съзнава, т.е. оказва се, че институцията „президент“ съвсем не изпълнява предназначението си. Поради което именно като нация сме потънали в раздори и борби, в партизанлък и в интересчийство. Оказва се, че у нас просто не може да се намери личност от подобен калибър, която да носи достойно и с чест тежката си мисия. Избираме на поста президент лица, които изобщо нямат представа за какво са там, понеже не им стига ресурса, казах, да изпълняват своята функция.
Когато се е създавала третата българска държава – чието съществуване е прекъснато от съветската окупация през септември 1944 г., следователно, ние сега сме вече ако не пета, то поне четвърта българска държава: все още не сме се отървали от игото на комунизма, от разрухата, до която той доведе нацията и страната – добре са осъзнали, че просто нямаме такава личност в мизерните български условия, която с достойнство да носи тежестта на мисията държавен глава, да носи тежестта на короната; затуй се е наложило отвън да си внасяме княз или цар. Аз смятам, че те тогава са постъпили много мъдро и разумно; и ние така би трябвало да постъпваме в днешните условия, в които наличната политическа гмеж съвсем не може да излъчи политическо лице, което да изпълнява една по същество надпартийна роля в интерес на цулокупното народно цяло. Нямаме такава личност и няма да имаме скоро. Още повече, че оня, който от историята беше предназначен да поеме тежестите на короната, се оказа недостоен за нея, т.е. оказа се просто един бизнесмен, да не кажа амбулантен търговец; имам предвид Симеончо. Но династията съществува, Симеон поне я продължи; не се знае дали някой от синовете му няма да изпълни подобаващо историческата си роля.
Неслучайно пиша по тоя начин. Аз съм убеден, че републиканския строй и президенският институт не само че не работи в интерес на нацията, но той и няма да проработи. Тъй че една от нашите беди е че сме изневерили на историческата си традиция, на традицията на вековете: от 1300 години българска държава само някакви си 65 години сме били „република“, във времето на комунизма и посткомунизма, някакви си 20 годинки. Това е едно нищо. Не ставаме като народ за република. И това е една от причините да сме в това окаяно положение. Понеже нямаме действащ институт на държавния глава, понеже президентите не могат, няма как да надскочат партийната си ограниченост и обремененост, затова държавният ни строй буксува и не работи. И затова силите на нацията линеят и се разпиляват без особен смисъл.
Спирам дотук. Ще се опитам също да публикувам и откъс от упомената по-горе моя книга, в който именно тълкувам по-детайлно ситуацията и проблема. Но изводът ми е обезспокоителен: държавата ни е обезглавена! Президентите ни не могат, няма как да надскочат партийната си ограниченост и обремененост! Републиката у нас работи против коренния интерес на нацията и в интерес единствено на партийните тарикати. Това, ако се осмисли, е страшно!
Засега ви желая хубав ден, аз трябва да се стягам за работа!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.
Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 