“Свобода срещу Бога” или “свобода с Бога”

И Достоевски, и Ницше, и модерният екзистенциализъм рефлектират върху тази кардинална дилема, от която се определя, изглежда, вярата. Този въпрос не може да бъде отминат с мълчание от нито една сериозна философия на живота и от нито една философия на човека. Оставен на самия себе си, съвременният човек търси духовни опори, които да подкрепят вярата му в живота или вярата му в Бога, източникът на живота.

Хегел някога беше прав когато въстана против суетната свобода на “дадената сама по себе си субективност” на романтиците. Но той не беше прав когато сметна, че тази самостойна субективност е преднамерена или е израз на “каприз” на незнаещи какво искат индивиди, “нямащи желание да изпълнят душата си със субстанциално съдържание”. И които – след като измачкат живота си като кърпа след ядене – са готови да я захвърлят, т.е. да се самоубият. Същевременно Хегел беше против онези, които, подобно на Новалис се опитваха да се спасят като се вживяваха в субстанциалното на минали епохи: например като се “покатоличат” (дума, употребена от Хегел: един неосъществен протестантски пастор!).

На Хегел му оставаше само да схване че това е закономерен поврат на духа – и той на много места го мислеше тъкмо така, но по теоретични подбуди трябваше да го представя за “суетна субективност”. Всъщност се касае за разбиране на този стадий на самостойната субективност като висш стадий на духовната история, а той е и наша съвременност. Решението, което Хегел тогава предложи – единство на субективното и обективното в духа – е истинното. Но то, бидейки диалектическо единство, не изключва противоречието, а го предполага.

След Хегел вътрешните колизии на човешкия дух, на сама по себе си дадената субективност на човека се задълбочиха, довеждайки до големи опустошения “невиждана трагедия” (с последния израз Хегел определя краха на романтическите надежди, свързан с падането на Наполеон). Тази трагедия се мислеше тогава като крах на романтическия мироглед и ценности, като тържество на материализма и пошлостта. Но тази трагедия се изрази най-вече и в отношението на съвременния човек към вярата и религията.

Това отношение е изпълнено с невиждани парадокси, пред които разсъдъкът немее. Религията не е “буржоазна отживелица”, нито парадигма само на Средновековието. Тя е вечна духовна форма, която нищо друго не може да замени. Същото може да се каже и за вярата в Бога. Същевременно ясно е, че атеизмът, пък бил той и “научен”, точно по тази причина не можа и никога няма да създаде ценностна система. Той няма корени в субстанциалното на човешката душа, а неговите “вери” са дупки в празното и екстаз от нищото, т.е. са само страст на плоската и нямаща понятие за себе си душа.

“Просветените” рационалисти вярваха в… Разума, а техните безбройни последователи днес вярват, кой знае защо, в Науката. Ако разбираха разума истински, те щяха да усетят, че разум и вяра не се отричат взаимно, а органически се допълват, съставяйки цялостната душа на развития човек. Разумът не се нуждае от вяра, но и вярата си има свой разум и свой логика. Вярата не е неразумна, както си представя разсъдъчното мислене, превръщащо своята ограниченост в мярка за всичко. Ирационалното може да бъде свръхрационално – да не забравяме това! Макар то да не може да се докаже. В него може само да се вярва.

Шопенхауер, разбирайки тези неща, предпочете да ги отстрани с една вяра в Живота и Волята – с което постави началото на най-разпространената “религия” на XX век с многочислени тълпи поклонници, огромната част от които не си дава отчет в какво точно вярват. Защото тази вяра е успокоителна и упоителна. Но в края на своята велика книга Шопенхауер призна, че животът сам по себе си достига до своето отрицание, до отрицанието на волята за живот, която чрез квиетизма достига до резигнация. Затова той видя в квиетизма някакво подобие на спасение – Шопенхауер беше примерен ученик на Буда. Будизмът обаче също е особена религия…

Излиза, че вярата е нещо “най-реално” (Достоевски) и представлява една чисто човешка и духовна потребност, а религията и атеизма в такъв случай са две диаметрални форми на вярване. Какъвто е човекът, в това той и вярва: в Бога или в Нищото, в Битието или в Смъртта,

А какво е религиозната вяра?

Това е твърде сложен за рационално представяне въпрос, нуждаещ се от обширно специално изследване. Тук мога да кажа само следното, опирайки се на принципа на разбиране на духовните форми, който прилагам.

При изследването на този въпрос принципът е: вярата е синтетична духовна способност или феномен, израстващ на основата на познанието, оценяването и идеалното преобразуване на света. При нея обаче доминира тъкмо последното, здраво свързано с чувството, с ценността. Това не означава, че Бог като “предмет” на вярата е създаден от човека и от човешката вяра. То означава че човекът създава вярата си в Бога, проправя свой път към Бога чрез вярата.

Чрез вярата човекът твори себе си като цялостно човешко същество на основата на порива за сливане с идеала за човечност, въплътен в Бога – висшата реалност за човека. Чрез вярата човекът се добира до представата за предназначението си на този свят, до неизразимата другояче истина за този свят. И затова във вярата и религията човек единствено стига до идеята за свобода, до самосъзнанието за свобода – определящо живота съгласно неговото предназначение.

Това е налице в Христовата религия и във вярата в Христос – която затова се разбира и определя като религия на свободата.

Вярата и религията се коренят в изключително дълбинни структури на субективността на човешкото съществуване и на човешкия дух, които обективират структурите, резултат на сливането на трите коренни типа отношение на човека към света и към самия себе си. Тази синтетичност на трите човешки отношения в своята реалност не е нищо друго освен вяра в Бога.

Ясперс пише така: “Без вярата в Бога вярата в човека се превръща в презрение към човека, а като следствие на това – в загуба на уважението към човека като човек и, накрая, в равнодушно отношение към чуждия живот, използуващо го като средство и унищожаващо го”.

Ето затова тези, които в XX век се заеха да детронират Бога и да изкоренят вярата в него – представяйки утопията си като “хуманизъм-комунизъм” – стигнаха неизбежно до най-голямото варварство спрямо човешките същества и тяхната свобода, което историята ще запомни.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s