Политическото парвеню

В страните без устояла демократична традиция (или пък без непосредствен демократичен опит) политическия живот е крайно интересен за наблюдение и изучаване не само от обикновения “наблюдател” – каквито сме всички ние – но и от специалиста, социолога, психолога, историка, философа. Разбира се, иска се известно задълбочаване в “същината” на ставащото, а не простото задоволяване със съвсем повърхностните и бегли констатации, от които “гъмжи” нашия печат, електронните медии и дори “масовата култура” (имам предвид, да речем, политическото шоу от типа на това, което правеше преди време “фирмата НЛО”, а сега се опитва да прави Слави Трифонов). Естествено е, че за политиката и политиците в “общото съзнание” все повече се утвърждава един крайно негативен образ, макар че същото това съзнание едновременно оценява упражненията с политика като твърде престижно занимание – “Ах, депутатите, татите, татите, ах, депутатите!”.

От една страна се смята, че общо взето политиката е “мръсно дело” и игра на “нечистоплътни шарлатани и мошеници”. Но в същото това време мнозинството все пак е респектирано главно от “икономическия замах”, който демонстрират нашите политически мъже и жени (високи заплати, комисионни, “вилички на два-три ката”, заграбване на лъвския пай от приватизацията “под масата” и пр.). Това е свидетелство за амбивалентно (двойнствено и противоречиво) отношение на масовата психика към така обозначените наистина интригуващи феномени. Едва ли ще се намери някой сред българите, който да е изцяло безразличен към “свръхактивността” в политиката, която демонстрират нашите политически дейци – и която едва ли е вдъхновявана все от нравствени подбуди. Ясно е, че се налага по-специално проучване на така обозначената област на политическия живот, което да не страда от споменатите недостатъци (“митологизиране”, повърхностност, наивност и пр.), и същевременно да е правено на съвсем честна основа. Т.е. извън онзи стремеж за “омаскаряване” на политическия противник, който ни е така познат, но който обикновено, както изглежда, се прави тъкмо срещу… заплащане (което доведе до това, че и на “политолозите”, обслужващи сегашното политическо статукво, също не се гледа с добро око!) Тук ще си позволя да представя някои свои резултати в психологическия анализ на политическата активност, които се свеждат до по-плътно описание на типа на “политическото парвеню”.

В самото начало ще се опра на нашата традиция: Алеко Константинов в известното си произведение “Пази Боже сляпо да прогледа” е поставил твърде солидна основа, на която трябва да се стъпи – тъй като тя касае наши национални особености, непременно даващи своето отражение върху съвременните прояви на политическа свръхактивност. Няма спор, че времената общо взето могат да се съотнасят, между тях могат да се правят значими аналогии: и тогава, и сега липсва съответната политическа традиция и култура, което води до зашеметителни изблици на най-груба парвенющина (“байганювщината” е тъкмо парвенющина от най-долна проба!). На български, впрочем, “парвеню” може да се преведе – условно, разбира се – като човек, който набързо се е издигнал, “скочил” е във висшите или почти висшите етажи, но е завлякъл там цялата си простотия, а главната му грижа при това е да се преструва, че е “велик”, твърде богат и пр. А.Константинов с няколко щриха представя това, което тук ме интересува: политическото парвеню е един вид “избраник на случая”, който поради известно стечение на обстоятелствата от слуга е станал господар, и точно затова съзнанието му не може да издържи подобна страхотна трансформация, което на повърхността дава своите изключително “пищни” проявления. Известно е, че тиранията на родените да слугуват е най-страшната тирания. Но ако някога, във времето на Алеко, мнозина от тогавашните политически първенци са ходели в Народното събрание даже с “чешири” и цървули, то същите тези, след замогването си благодарение на политиката скоро си слагат дипломатически сюртуци, лачени обувки и папионки, които общо взето им стоят като на… “прасето звънчетата”; нещо такова се случи пред очите ни и в наши дни. Това, разбира се, е външната страна, но тя също не трябва да бъде оставяна без внимание, тя също е показателна: нима не си спомняте как първоначално нашият сегашен нов елит се появи – Желю с възстаричкия си костюм, славните несресани бради на “яростните първи седесари” и пр. – в съвсем неугледен вид? Ала скоро излязоха на мода “небрежно елегантните” костюми от пекинска коприна и с парижка “кройка”, които общо взето също навяваха асоциации със същите ония звънчета.

Върху душевния свят на парвенюто шеметното му издигане довежда до това, че личността му… “се пропуква по всички шевове” поради това, че съвсем не е скроена за да понесе подобен товар. Представете си, че сте били довчера най-скромен адвокат, например по делата, свързани със семейните конфликти и разводите (П.Стоянов) или пък просто… секретар на районен комитет на комсомола (Жан Виденов). Изведнъж “Фортуна” ви издига на “най-високото място”, където се решават съдбите на милионите. Вземете предвид и това, че сте общо взето млад човек със съвсем неукрепнала психика – независимо от амбициозността си, която е естествен признак на “пробивността”, без която и Фортуна няма да ти се усмихне. Ясно е, че пред вашата личност е най-сериозното изпитание, на което малцина ще издържат. Общо взето повечето един вид се… “побъркват”, стават най-прилежни парвенюта, самозабравят се и изпадат в една толкова противна мания за собственото си “величие”. В крайна сметка стават просто жалка картинка – трябва да изпитваме и известно съжаление към тях. Защото ако на нас самите се беше случила подобна невероятна “асансьорна епопея” дали щяхме да издържим, дали щяхме да запазим разсъдъка си свеж, непокътнат?

Не искам да кажа, че тук е налице психиатричен феномен от най-чиста проба, но човешко е все пак да проявим разбиране: тези хора така или иначе носят тежко бреме, а това, че личността им се е разбила на парчета, в някакъв смисъл е и тяхна лична трагедия – която те, уви, едва ли някога ще разберат. Тази е общата формула на душевния свят на автентичното парвеню: обхваща го неудържима “мания за величие”, в очите му започва да се чете “тиха лудост”, устата му започват да се кривят в търсенето на “величава гримаса”, жестовете стават неконтролируеми, появява се перверзна форма на “бащински инстинкт”, при който “деца” са… “ония там, от народа”, а “баща” е тъкмо… моята особа. Парвенютата в политиката също обичат “да се срещат с народа”, да вземат в ръцете си невръстни дечица, да потупват снизходително по гърба бабичките по селата и т.н. Накрая горкият човечец има усещането, че “лети в небесата”, не просто с “Боинга” до Ню Йорк или Токио, а в един по-метафоричен смисъл и т.н.

Смятам, че тези ефекти се проявяват крайно индивидуално, в зависимост от темперамента и характера на подложения на подобен натиск индивид. При едни затова почти не се отразяват на самочувствието и самосъзнанието им, но при други последиците могат да бъдат значителни, в някои случаи и дори опасни за здравето на пациента в прекия смисъл на думата. Затова именно не е излишно кандидатите за политическа кариера или за депутатски листи да бъдат подлагани и на психологически преглед, който ще е най-вече от тяхна лична полза: ето че се оказа, че “професията политик” е рискова! Същевременно навлизането в детайлите на описвания феномен може да помогне за изнамирането на подходяща терапия, която в някои случаи може да предотврати неприятности не просто на отделния засегнат, но и на… потърпевшите в един по-общ смисъл, на цялата нация, която така или иначе непрестанно страда от парвенющината в политиката. Но не е обаче вярно, че страдаме от… самата политика, както си опитват да ни внушат най-новите парвенюта от Атака – без политика , без демокрация и без политици съвсем не може! Това трябва да бъде отбелязано специално.

Преди време един наш държавен мъж (Жельо Желев, по произход от село Веселиново) се върна от Мадрид и като го попитаха журналистите какво е правил там, се усмихна, замисли се малко и изтърси това: “Срещнах се със… Симеон и си поговорихме за… Борис!!!” (един вид показа, че вече не е просто от “голямото доброутро”, а има самочувствието едва ли не на… “монарх”!). Един друг (Любен Беров) беше освиркан когато поднасяше венец на паметника на Левски и той укори “вандалите”, като поясни, че те всъщност не освирквали него, а… Апостола на свободата ни! Друг един (Жан Виденов) искаше да превърне цели градове (Пловдив) в… “сини гета”, тъй като не го зачитали като техен съгражданин, а си позволявали да протестират! Наскоро президента Първанов (иначе той е от село Сирищник, Пернишко) като направи така, че в кампанията си обиколи почти всяко село и градче на родината, на едно място изтърси ето това: “Ще направя всичко, което е по силите ми, за да се увеличи решително… раждаемостта във вашия град!”). Той най-добре си знае какво е искал да каже, а нека всеки от нас го разбира както може. Аз искам да кажа само това: някои явно така са повярвали в своите… титанични възможности, че за тях невъзможни неща няма. Станишев пък (нищо че по произход е от комунистическата аристокрация) си показа… е, да не казвам… простотията, а, да речем, надменността, като в едно интервю пред германски вестник заяви, че “канцлерът Ангела Меркел не може да няма добро отношение към България, понеже в соцвремената е идвала на почивка по българските курорти”). И той си знае защо така се е опитал да “подкупи” германския канцлер, разпалвайки в сърцето й… една примитивна носталгия по ония времена, каквато тя едва ли изпитва…

Изглежда няма смисъл да привеждам повече примери, всеки, надявам се, вече може – на основата на казаното – да разпознава даже и нюансите на парвенющина. А това е важно за да разбира за кого си заслужава да дава своя глас, но за кого един такъв избор е “непозволен” и непростим: тъй като спрямо някои от нашите “кандидати на славата” се иска просто едно човешко… съжаление.