За любителите и любимците на народа

Тази статия, с подзаглавие “Зов към един наивен избирател” е писана около месец преди изборите за президент. Публикувам я сега тук, защото е едно свидетелство за настроенията преди изборите, които сега – след като вече знаем какво се случи – могат да ни накарат да се замислим малко по-сериозно:

В последно време е твърде модерно да се обича народът. Появиха се толкова много гласовити родолюбци, които зоват себе си “националисти”, че вече човек да го е срам да каже че обича… е, не народа, а родината си. От патриоти вече не можеш да се вредиш да кажеш нещо добро за народа. Защото ще прозвучи фалшиво…

Влизам в един интернетен форум и намирам ето тези думи: “Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е… В опозицията “народ-власт” все пак народът е невидимата страдаща, но раждаща и отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, но всъщност са изпълнители…” и т.н. Звучат толкова мило. И толкова “модерно”. Днес всички са “националисти”. Горката ни нация…

И аз взех, че отговорих на този възторжен почитател на народа. Казах му:

Знаеш ли, чета изказването ти, и се питам: как е възможно интелигентен човек като теб да остане в плен на толкова дискредитирани представи? Позволи ми да ти покажа, че е крайно немодерно това, което казваш: така се е мислело в 19 и в първата половина на 20 век, а сега вече сме 21! Казваш: “Без стадото пастирът какво е?”. Това знаеш ли на какво ми напомня? Преди време марксизмът-ленинизмът-комунизмът казваше: “класата е великата сила, класата никога не греши…”, а поетът коленопреклонно добавяше: “…а какво там значи някаква си личност?”. Фашизмът и нацизмът са благославяли народа, но забележи добре: и двата най-варварски режима благославят тоталности от рода на “класа”, “народ”, “партия”.

Та сега такива като теб, за да изглеждат “демократични”, на мястото на “Класата” поставят… “Народа”, а пък личността е забравена. Така се подчертава “величието на народа”. Демонстрира се “любов към народа” от рода на тази, която най-безсрамно и безскрупулно показва тия дни “бащицата Първанов”, Гоце де. Така всички обичат твърде много народа, като се почне от хаплюто Първанов, та се мине през “фюрерчето” Волен, през “мъдрия Симеон”, през “народния трибун Дон Бойко”, през “славния Слави”, през плямпалото Вучков и пр., и пр. Всички до един се кълнат в любов към народа. Милият толкова силно обичан наш народец… как ли се чувства при тази толкова силна, непосилна даже любов?!
Ето че и ти си в тази разнолика компания от “любители на народа”. Да те попитам: не ти ли е малко неуютно в такава компания? Но аз искам да ти кажа нещо различно. Личността е най-важното, не народът. Народът се състои от личности – и, уви, от твърде много безличия. Личността е живото и реалното, а “народът” е фикция и абстракция. Ето затова не по друго се познава колко струва един народ, а се познава по това какви са и кои са неговите лидери. За нашите лидери обаче не ми се говори даже…

Онази безличност, която през всичките тези години комунизмът насаждаше сред нас, трябва да бъде из основи подкопана. Комунизмът мразеше най-силно личността. А сега ни трябват повече смели, свободни, отговорни личности. Иначе България да не чака добро. По-надолу казваш: “На чаша бира вчера един приятел ме убеждаваше колко масовият българин не проумява каква ценност за България е възкресителят на демократическия централизъм, Командирът, Иван Костов”. Уж го вметваш ей-така, но не чувстваш ли колко е злобна и обидна тази вметка?

Защо ли? Защото сред тази разнолика компания, съставена все от страстни любители на народа, има една личност, наш съвременник, която всички тези “народни любители и любимци” най-единодушно мразят. И която (както твърдят единогласно всички медии, и то така, че да ни проглушат ушите!), същият този многообичан народ особено и най-силно мрази. И тази личност, омразна и мразена, се нарича… Иван Костов. Аз не съм от поклонниците на Костов, но съм крайно заинтригуван от този феномен на “всеобща любов-омраза”, на който си се поддал и ти.

Костов (съдя по поведението му като публична личност, като министър-председател и сега като лидер на опозицията) е различен от цялата тази пасмина, която изброих по-горе. Той никога не говори за безразделната си любов към народа. Той, забелязал съм, говори – единствен при това! – за съвсем други неща. Чувал съм го да говори за ценности, за свободата, за това какво се прави и какво не бива да се прави според него в политиката. Говори с разбиране. Казва нормални неща, ето в това е разликата. Даже тия дни прочетох едно интервю от него, в което той казва: “Вярвам в Бога.”. Забележи, в Бога, не в… народа, както би го казал Дон Бойко. А Първанов казва: “Вярвам в разума на народа”. Къде е този разум бе? Спомням си едно интервю на Костов преди време, и то по Хоризонт, по време на което една журналистка си позволи направо грубо отношение към него, а той беше действащ министър-председател. Тя го настъпи за това, че хората у нас били бедни, че било тежко… А Костов знаеш ли какво каза? Каза това, предавам думите му по памет: “Наистина е трудно, и на държавата в момента е трудно. Но трябва да издържим. Най-вече трябва всеки да се опита нещо да направи за себе си, да започне бизнес, да прояви инициатива. Друг изход няма…”. Тогава журналистката го прекъсна: “Но как така, та хората са бедни, нали се иска капитал?!”. И Костов каза, че най-голям капитал е самият човек, че когато човек повярва в себе си, тогава винаги ще намери изход. Каза също, че ако един човек е решил да работи за успеха си, никой не може да го спре. Той дори може да вземе кредит, да ипотекира имот, да заложи дори жилището си. Тогава умната журналистка му се изсмя най-нагло в очите, а пък той спокойно каза: “Да, госпожо, ще ви кажа като икономист. Това, че хората имат собствено жилище, е възможност, която би трябвало да използват. Съвсем нормално е да се вземат кредити срещу залог, и това да бъде старт на един бизнес. Но се иска смелост, готовност за риск, иска се мисъл, за да направиш много изчисления. И едва тогава да вземеш кредит. Така се прави по цял свят…”. На мен казаното тогава от Костов ми прозвуча твърде разумно и човечно. А забелязал ли си как сега говори Станишев? А Симеон? Схващаш ли разликата?

Костов говори обратното на всички. Всички говорят как ще ни “оправят”, той обаче казва друго. Той не говори за народа, не говори и за “хората”, а говори за отделния човек, който трябва да търси изход за да успее. Той търси сред нас личността. Апелира към свободата ни. Дали пък точно заради това толкова… не го обичат?

Знаеш ли, май време е да изразя тезата си? “Народ”, “класа”, “партия” не могат да бъдат обичани. Любовта към народа е лицемерие. Може да обичаш този или онзи човек, можеш да мразиш този или онзи човек. Но както не можеш да мразиш цял един народ, така не можеш и да обичаш цял един народ. Когато чуеш някой да се кълне в безразделна любов към народа, ако чувствата ти са здрави и неизвратени, трябва да разпознаеш в него лицемера, лъжеца, шарлатанина, мекерето, за което говори Алеко. Народът не може да се обича, той не може даже да се почита. Можеш да почиташ само отделно взетото човешко същество, само този или онзи човек.

Защо ли? Ще ти кажа. Защото “народът” като такъв не съществува реално. Народът е дума, общо понятие, абстракция. Народът това сме ти и аз, моят съсед, жена му. Реално съществуват само конкретни индивиди, които са толкова различни. Боже мой, нима не разбираш това?! Просто е. Ти нима никога не си обичал?! Можеш ли да обичаш “жените”? Или обичаш само “ето тази жена”? Да обича “жените” може само дядо Стефчо, който е напълно безопасен за жените. Да обича “народът” може само оня, който не знае що е любов. И който не иска да знае какво е народ.

Ето защо е непонятно за разбиращия какво е любов (и също за разбиращия какво е народ!) да се обича народа. Народът – това са толкова различни хора, някои от които можем да обичаме, други да ненавиждаме, но повечето ние просто не познаваме. Как да обичаш онзи, които не познаваш, когото не си срещал даже? А за Костов (понеже така или иначе подхванахме тази тема) ще ти кажа, че също толкова странна и непонятна ми се вижда тази “всеобща” и “общонародна” ненавист към него. Той е “най-мразеният политик”, а другите политици, явно за да ни баламосват (не че ние тях пък ги обичаме) ни проглушават ушите с това че ни обичат “всинца нас”. Как става тая работа? Май искат по обиколен път след това медиите да ги обявят за наши “любимци”. Изглежда това им е тайничката цел. Знаеш ли кой най-много обича днес народът? Естествено че знаеш, това знаят всички, народът обича… Дон Бойко и веднага след него… Гоце Първанов! Знаеш ли, аз пък не искам да ме обича… Първанов. В тези предизборни дни Първанов се е превърнал целият в любов. Всички обича, любовта струи на талази от всяка негова фибра. Аз обаче не искам той да ме обича. Вижда ми се гадно. Аз не искам Първанов да ме обича, защото Първанов е там, за да работи. А не да ме обича. Предпочитам да ме обича жена ми.
Само Костов обаче всички мразят. Усети ли, че “тук има нещо гнило в Дания”? Знаеш ли, тоталната “омраза” към Костов е най-големият комплимент за Костов. Защо така ли? Защото сред тази маса от любители и любими от народа има една личност, Костов, която явно е толкова различна, че са я удостоили с “всенародна омраза”. Това означава (за ония, които разбират): Костов е различен, той не лъже, той говори различни неща, той не лицемери, той казва истината, той е разумен човек, Костов е човек. Ето това последното може би е най-важното. Защото само един човечен човек може да бъде намразен. Щом го мразят, е човек. А “любимците” ни като Дон Бойко са митове. Митът не може да се обича. Иконата също. Ето това е чудото на нашия политически небосклон, осеян все с “любимци”, които уж обичаме, за които ни натрапват “всеобща любов”. Но от които си патим толкова години вече. Затова е хубаво, че поне Костов е толкова истински, че го мразят. Аз друго обяснение не виждам. Иначе Костов, нека да не забравяме, направи много за България. Това дори и най-заклетите му врагове не могат да отрекат.

А за фалшивата любов на любителите на народа към самия народ и за всеобщата любов на народа към своите любимци повече не ми се говори. Тук всичко е лъжа, тук всичко е тотална наглост. Разбра ли сега сред кои се нареждаш със своята така наивна “любов към народа” и със своята искрена ненавист спрямо Костов?

Това исках да ти кажа. Все прости неща, които обаче не разбираме и за това си патим. Съветвам те повече да помислиш над моите думи. Моля те даже. Защото си избирател като мен. Защото в нашия избор зависим един от друг. България за всички е една. Избори идат. И “любимците на народа” ще ни удавят от любов.

Ето това казах на онзи човечец. Дали ме е разбрал? Засега той мълчи…