Ново писмо до Комитата, целящо да го подбуди към отговор, който да разсее ширещите се подозрения че „и тия са като ония“

Тия дни разни медии, воглаве с Тошо Тошевата „Преса“, пуснаха пикантни информации за това какви хубави парици били прибрали от разни западни фондове неправителствените организации, които у нас биват определяни като „водачи на протестите“. Случката можеше да мине като злобно компроматче, на което не бива да се обръща кой знае какво внимание (мълчанието, знаем, е добро нещо с оглед да затихне колкото се може по-бързо негативния ефект, който се цели с акцията), но понеже тя съдържа един „несъществен“ нравствен момент, а пък и понеже моя милост е нещо като маниак на тема морал и нравственост, та ми се ще да се спра още веднъж на нея. Още повече че преди около седмица по същия повод написах нещо като открито писмо на един от активните водачи на протеста, именно Константин Павлов-Комитата, който е влиятелно лице в също получилата добри пари фондация „14 януари“ – заедно с Асен Генов. Мина седмица, г-н Комитата, естествено, не ми отговори на писмото, но понеже моя милост е доста подъл и нахален човек, вчера рекох директно да му напомня за писмото си в неговия блог, написвайки ето тия думи:

Г-н Комита, ще ми отговорите ли на Откритото писмо, което Ви написах наскоро?

а пък Комитата, от немай къде, гледам, ми е отвърнал ето как:

Комитата каза: Господин Грънчаров, нямам време да ви консултирам сега. Може би когато обстановката се успокои. А и не мога да разбера защо не ме питате по нормалния начин, а с открити писма.

Това за „консултирането“ е свързано с факта, че аз наистина помолих г-н Павлов да ми каже как бих могъл да кандидатствам за финансиране за моята инициатива, именно за издаването на философското списание ИДЕИ, което от пет години издавам предимно с мои лични средства, без да съм получил и стотинка нито от нашата държава, нито пък от разните му там западни тръстове и фондации, които, както сега виждаме, били хвърляли „луди пари“ за наште добре известни неправителствени организации. Та като г-н Комитата ми отвърна все пак, пък макар и така, един вид негативно, ето, сега ми се налага да му отговоря, все пак ми задава въпрос човекът; отговорих му ето как:

Ще Ви отговоря на въпроса защо Ви запитах по този наистина доста странен, именно съвсем открит, публичен начин за тия неща, именно за това как се кандидатства за финансиране от тия западни фондове, тръстове и фондации.

Първо, щото тия дни се зашумя от разни медии за това колко хубави пари били получили от „западните спонсори на демокрацията ни“ разните НПО на „най-активните водачи на протестите“, сред които е упомената и Ваша милост. Второ, защото ми се чини, че след като се е зашумяло, всички вие, дето сте „набедени“, че участвате в протестите срещу пари, сте длъжни тъкмо в настоящата нелека ситуация да отвърнете, и то най-убедително, на всички въпроси, съмнения, подмятания, щото, няма защо да си кривим душата, въпросът има несъмнен и то доста значим нравствен смисъл, а пък бягането от такива въпроси води до крайно усложняване на и без това тежката ситуация. Та аз лично, запитвайки Ви с нещо като „открито писмо“, Ви дадох повод и шанс да отговорите осмислено и убедително на подмятанията от всякакъв род, които добре знаех, че ще се стоварят на главите ви. На трето място попитах Ви публично по тия въпроси за това как става кандидатстването за подобно финансиране, понеже смятам, че не само аз се вълнувам от този въпрос, а, предполагам, и много други хора, които нещичко правят, биха искали да са наясно с тия въпроси, понеже иначе, ако въпросната информация се крие и се дава само на „доверени наши хора“, то тогава ще излезе, че и тук, в тази деликатна сфера, у нас се е настанил и действа все същия мафиотски принцип, т.е. ще излезе, че и ний, дето един вид се борим срещу „политическата мафия“ в лицето на днешното правителство на Орешарски-Олигарски, на дело и на практика сме все същите, таман като ония, срещу които уж се борим.

Щото каква е ползата ако се окаже, че и ний сме носители на все същия манталитет, на все същото съзнание, именно, да представляваме една разнолика мафиотска тайфа, състояща се от разните му там „приятелски кръгове“, „скачени съдове“ и прочие, както си му е редът при всяка една мафиотска структура; да, наистина, ако е така, то аз питам: какъв е тогава смисълът да искаме нещо да се променя; работите тогава стават хептен безнадеждни. Та именно затова, водейки се от доста съображения, Ви зададох този въпрос с едно открито писмо, надявайки се, че ще оцените жеста ми и ще се възползвате от него, за да отговорите най-убедително на безброй съмнения и обвинения, които, ето, вече сме свидетели, започнаха да се стоварят на главите ви. Дълбоко съм убеден, че тактиката на мълчанието с оглед спазването на принципа „Всяко чудо за три дни“, именно, надявайки се, че ще се пошуми, пошуми, пък като едната страна гузно мълчи, всичко ще се забрави; да, ама не, не е така; все нещо ще остане недоизяснено в съзнанията, пък после ще се чудите защо хората вече са започнали да ви възприемат по съвсем друг начин, да не ви вярват, да дърдорят, и то не съвсем неоснователно, ето така: „Абе остави ги бе, то и тия са като ония!“. Сфащате ли сега за какво именно става дума?

Ето затова се опитах да Ви предизвикам да ми отговорите публично и съвсем открито. И то да ми отговорите в позитивен план, не да се джафкаме, както обикновено става, а просто да ме информирате, мен и всички други, които се интересуват от въпросите за финансирането на разните му там народополезни инициативи от различните западни фондове, аз не мисля, че тия неща трябва да бъдат държани в тайна, само за „наши хора“, само за тия, дето са ми приятели, дето са от моя приятелски кръг, сакън някой друг, който не е от „наште“, да вземе да разбере и да се уреди и той с финансиране, щот тогава какво ще правим, като сме допуснали такъв голям гаф?

Тази е моята позиция. Та подновявам въпроса си. Любопитно ми е. Сега, когато се зашумя от медиите за финансирането на вашите избрани организации, вече няма как да продължите да си мълчите. Налага ви се да говорите, да отговаряте, и то на далеч по-грозни и неприятни въпроси. То това е заниманието с политика: да се отговаря на какви ли не въпроси, и то така да се отговаря, че хората да не остават с погрешното впечатление, а именно, че „и тия са като ония“, абе остави, безнадеждна е нашата българска работа – щот матр`ьялът е крайно лош, гнусен даже. Загуби ли вярата и доверието на хората даден политик или „мешащ се в политиката“ активен гражданин, неправителствен активист и пр., то пиши го тоя активист вече за мъртъв, смятай го за труп и няма да сбъркаш, щото си е точно така.

В този смисъл тъкмо сега е моментът да ме „консултирате“, и не точно и само мен, а да се изкажете пред толкова много хора, които, тъй да се рече, със затаен дъх чакат от вас отговори на своите въпроси, голяма част от които са спотаени, неизречени, ненаписани още…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.