В България има монументи, чието почитане е като да празнуваш изнасилването си…

Из Порозовяването на червения монумент в София вбеси бившите ни окупатори, автор Иво Инджев:

ИТАР-ТАСС е третата агенция със статут на световна такава – статут, получен във времето на студената война на правата на съветската претенция за световно величие, както и през студената война – не може да преглътне фактологиката и ругае на „неизвестни престъпници” и „вандали” българите, дръзнали да защитят българското свободолюбие. СССР може да е покойник, но съветската пропаганда явно живее още в миналото хилядолетие.

Под публикацията на Евронюз за събитието в София избирам да обърна внимание на следния коментар:

Johann Moritz: I am amazed Bulgarians still have monuments like this. It’s like celebrating a rape.

Йохан, както се вижда, е изумен, че в България има монументи, чието почитане е като да празнуваш изнасилването си. Нямам какво да добавя.

ЕТО ОБАЧЕ ДОБАВКА, ВЗЕТА ОТ КОМЕТАРИТЕ:

Кратък изразителен диалог, към който няма какво да добавя; намерих го сред коментарите в блога на г-н И.Инджев:

Nikola каза: Умници, какво печели България от влошаване на отношенията с Русия?

Фрунзе каза: Глупако Никола, какво спечелихме от добрите отношения с Кремъл??? Най-изостаналата страна в Европа сме!!!

И ОЩЕ МАЛКО:

Stanislav Genov КАЗА: В един руски сайт даже пишеше, цитирам по памет: “тези престъпници боядисаха през януари паметника в цветовете на българското знаме”!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…