Един млад човек, инициалите на името на който са K. D., е прочел тази нощ превода на една статия на Валерия Новодворская, носеща заглавието Този дивен и прекрасен свят. И, както става винаги, писанието на голямата руска публицистка-антикомунистка е предизвикало вълнение в него; ето какво ми пише и защо се обръща към мен:
Уважаеми г-н Грънчаров, тази нощ попаднах на един интересен материал, за който ще Ви пратя и линк. Интересна ми е Вашата гледна точка, особено що се отнася до заключението на автора: социалното неравенство е вечно и необходимо.
Драйзер, заедно с Ф.С.Фитцджералд и Хемингуей са сред предпочитаните от мен автори, а в творчеството на първите двама винаги съм виждал изкусно нарисувани социални панорами, в които е представено едно общество (Америка), почитащо преди всичко материалния успех. И в името на този успех героите им правят своя избор, губейки своите достойнства и ценности.
Съгласен ли сте, че „гнилото“ общество съдава „гнили“ личности? Въпросът ми по-точно е: до каква степен обществените ценности и норми влияят върху формирането на всяка една индивидуалност?
Съзнавам, че писмото ми е разхвърляно като идеи, за което се извинявам – и се надявам да сте разбрали какво точно ме вълнува.
Пожелавам успех на начинанията, с които сте се захванали. България се нуждае от повече личности като Вас.
Поздрави!
Разбира се, веднага отговорих на младия господин; написах му следното:
Г-н Dimov, благодаря Ви за хубавия въпрос, а също и за добрите думи и пожеланието по мой адрес в края на съобщението си! Разбира се, с удоволствие ще отговоря на въпроса Ви, ще Ви кажа какво аз мисля.
Ще започна с това, че съм напълно съгласен с тезата на г-жа Новодворская, която е автор на прочетената от Вас статия. Ето я самата теза, да я приведа, та да е пред очите ни:
„Социалното неравенство е вечно и необходимо. И трябва да се научим да живеем с тази мисъл. В дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром освен милостиня. Което е добре. Художникът Драйзер е казал това, което публицистът е премълчал.“
Наистина съм напълно съгласен с нейното гледище, и го споделям не емоционално, а убедено, защото и аз винаги съм мислил по същия начин. И съм развил тия идеи в книгите си, особено в книгата ми УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие „Източниците на достойнството, успеха и богатството“), която с удоволствие бих Ви подарил. Аргументацията на г-жа Новодворская в обсъжданата статия е твърде убедителна, но и аз ще кажа нещичко в отговор на въпросите Ви:
Ще се придържам към въпросите Ви, щото поставеният в тях проблем е много голям и изключително важен. И така, аз смятам, че даже съвсем „гнилото“ общество не създава механично „гнили“ личности, защото обществото, макар че силно влияе върху формирането на личността, е преди всичко творение на самите личности. С една дума казано: ще живеем в такова общество, каквото сме си го направили и създали сами. Ако недоволстваме от несъвършенствата на обществото, в което живеем, към нас самите трябва да насочим недоволството си, защото промяната на обществото е изцяло в наша власт, макар че съвсем не е лесна работа да направим онова общество, което е близко до нашата човешка същност, което е в хармония с нея.
Това от една страна. На второ място, американското общество, или по принцип свободното общество или „капитализмът“ (каквото, разбира се, американското общество е: не слушайте какво Ви говорят за Америка доцентите от ПУ, те неслучайно я мразят толкова!) съвсем не е „гнило“ общество, напротив, то наистина е най-доброто общество, венец и творение на западната цивилизация на свободата. Тъй че това общество създава всички необходими условия за изява и за пълноценна реализация на личността, като обаче трябва да се знае, че и тук личностният, или „субективния“ фактор е решаващ. И така, щом има свобода, ще има и неравенство, щото ние, слава Богу, еднакви не можем да бъдем!
И не само че е добро да има неравенство, да има неравенство е и справедливо. Пак не обръщайте внимание на приказките на доцентите от ПУ, щото тия доценти са с твърде объркани глави, плод на неувяхващия им комунизъм А пък да бъдат правени неравните (по способности, по таланти и пр.) индивиди равни е най-крещяща несправедливост. До какво води принудителното „равенство“ на комунизма вече видяхме: води до кошмар, до пълен блокаж на човешката енергия, до всеобща мизерия води, води до тотална личностна непълноценност на живелите при комунизма. Свободата ще ни даде всичките плодове, но при едно условие обаче: да успеем да ги сътворим сами, да си ги изработим. Нищо не трябва да се дава наготово от жалостивия социум, а и никаква пощада не трябва да чакаме. Ето защо моя милост е голям противник на всички социалистически хитрувания, които имат една цел: да всяват леви илюзии в главите на слабаците, да засилват слабостта им, та да ги прецакат един ден както само левите и социалистите могат.
И накрая, понеже май пак се олях, пак се разпрострях прекалено нашироко. Изворът на човешкото достойнство е свободата, без свобода няма достойнство. Свободните хора са достойни хора, достойните хора са свободни, трети път няма. Но свободните хора също така са и неравни – и това е добро, това е най-доброто. Защото ония, които са по-долу и още не са постигнали успеха, вместо да се размекват от завист и да ламтят за чуждите богатства, нека да имат добрината да се стегнат и да поработят за успеха си. Други хора непрекъснато им дават примера, че това е възможно.
При „капитализма“ има много успели хора, той дава път на талантливите и работливите, а пък мързеливите нямат друг път освен да завиждат, отдавайки се на блажени копнежи в хладните механи, където обикновено се помещават най-близките клубове по комунизъм и социализъм…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 
Друга гледна точка
Смея да не се превъзнасям по дивния свят на Америка. Нито по прекрасния свят на комунизма.Без да отричам абсолютната ценност на свободата.Изложих идеите си със средствата на художествената реч в книгата “Съвременна поредица или Когато началото съвпада с края“Стремих се да обхвана с широк поглед настоящата действителност.Текстът се намира в bereket21vek.wordpress.com.Стоя категорично зад изложените там твърдения
Г-н Грънчаров, иделизирането на каквото и да е е твърде наивна и глупава позиция. Няма съмнени, че САЩ са от най-свободните и демократични страни, но ви е ги идеализирате по един твърде смешен начин, от който биха се отвърнали и самите американци.
От думите ви излиза, че най-прекрасната държава е България, защото тук неравенството е в цъфтящо състояние. Поздравления, Грънчаров. Лъснахте за пореден път.
Прекрасно е, другарю комуноид, че има неравенство, да, а пък равенството е същински кошмар; ала комуноидната ти глава едва ли може да осмисли и разбере толкова проста теза 😦
Изумително е какви глупости пишете. САЩ е много по-напреднало общество от социалистическите кочини, но явно има доста проблеми, щом хора като Хемингуей са ги отчели… а че са най-напреднали и добри като общество е повече от спорно. Съседна Канада например ми се вижда доста по-спокойно и приятно място за живот. В по-малка степен това важи и за страните от Западна Европа.
Я кажете и докажете поне една глупост, която съм написал? Щото от това, което пишете по-долу, си личи, че изцяло потвърждавате моята теза. За Ваше сведение и Канада, и западните страни в Европа са все капиталистически, т.е. принципна разлика между тях и САЩ няма 🙂
Другарю Грънчаров (явно предпочитате това обръщение), Добре е, че казвате на всеослушание, че неравенството в Чалгария (някои я наричат България, не знам защо) е нещо хубаво. С това си изявление давате здраво рамо на онези, които докараха Чалгария до сегашното състояние – комунистите. Но това не е чудно – нали самият вие сте в червения лагер. Понякога се опитвате да го скриете, но често червеният ви задник лъсва като семафор.
Остави ме мене, Infidel, мен хората ме знаят какъв съм, аз не се страхувам да кажа и напиша какво мисля. А Ваша милост що е и какъв е, а? Би ли имал капчица достайнство да кажеш нещо за себе си, анонимни оплювачо?!
Е, радвам се, че поне не оспорвате това, което казвам.
В тая статия има една вярна мисъл “ В дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром“ /Светът на Америка не е нито толкава дивен, нито толкова прекрасен но наистина там не дават нищо даром/
Между впрочем, тая мисъл може да се попромени в : „В странния и объркан свят на България не дават нищо даром“. И пак е вярно.
Иди тогава живей в Северна Корея, там няма нищо объркано и странно, пък и дисциплината е на най-високо ниво! 🙂
Това, Грънчаров, в логиката се налича „Fallacy of the excluded middle“. Не те знам дали разбираш английски, или шпрехеш само руски, но преведено би звучало нещо от рода на „фалшива дихотомия“. Тоест – „или, или“. Няма място за среда. Типичен пример:
Или си с мен, или си против мен.
Или си американец, или си комунист.
А във вашия случай: „Или САЩ, или Северна Корея“.
Чудно как човек-философ като вас не разбира това. Много елементарен пропуск в познанията.
Извинявам се за повторния пост, не беше нарочно 😦
Това, Грънчаров, в логиката се налича „Fallacy of the excluded middle“. Не те знам дали разбираш английски, или шпрехеш само руски, но преведено би звучало нещо от рода на „фалшива дихотомия“. Тоест – „или, или“. Няма място за среда. Типичен пример:
Или си с мен, или си против мен.
Или си американец, или си комунист.
А във вашия случай: „Или САЩ, или Северна Корея“.
Чудно как човек-философ като вас не разбира това. Много елементарен пропуск в познанията.
Или си много нагъл или… не си нагъл изобщо, т.е. си свестен човек. Средното положение все пак е: „наполовина е нагъл“. Тоест си е нагъл все пак, макар и наполовина. 🙂 Това положение, дето ми го развиваш, е основно положение на т.н. марксистка диалектика, т.е. освен че е нагъл, е и комунист 🙂 Прочее, ненагли комунисти няма, тъй че 🙂
Време е да пораснете, Грънчаров, и да погледнете реалността в очите. Но не през идеологическите си очила. Оказва се, че нямате представа какво е „диалектика“, щом употребявата тази дума толкова не на място. Съветът ми е да се образовате по-внимателно и да възприемете реалистичния подход съм света.
🙂 Другарю Фидел, това, че моите разбирания не ти изнасят или не ти харесват, не значи, че съм „необразован“ или не знам си какъв. Смешно е 🙂 Моя милост вече 30 години преподава тия проблеми на младите, тъй че наистина Ваша милост се опитва да продава на краставичар – краставици. Че някакви разбирания са на дилетант се познава по това, че те винаги не съответстват с преценките на експертите в същата област 🙂 Дилетант е оня, който критикува онова, което съвсем не разбира…
Прочие, таваричш Фидел, а ако обичате кажете що е това „диалектика“? 🙂 Без копиране обаче, а както разбирате думата, можете ли? Опитайте, интересно ще ми е…
Не, Грънчаров. Да искаш от човек, когото наричаш комуноид, да те образова, ми се струва твърде наивно. Върши си сам черната работа – убеден съм, че ако отвориш книги, ще научиш какво е диалектика. Аз не съм ти преподавател.
Разбира се, не знаеш що е диалектика. Така и предполагах 🙂 Ако един комуноид узнае що е диалектика, той вече не е комуноид, а мислещ човек 🙂
Прочее, комуноид не е обидна дума, комуноид е… звание 🙂
„Разбира се, не знаеш що е диалектика. Така и предполагах “
На нивото на петгодишно дете сте, Грънчаров. Не знам на какво се дължи тази регресия, но гледката е тъжна.
Грешиш, на нивото на две годинки съм 🙂 Старост, Фиделчо, старост, на това се дължи: и теб това те чака 🙂
Знам, че и аз натам съм тръгнал 😦 Какво да се прави, биология…
Чисто информативно, „Инфидел“ означава „неверник“, „невярващ“. „Фидел“ означава „вярващ“. Така че да ме наричате „Фидел“ е твърде обидно. Не че има някакво значение…
Знам, знам, но като невярващ ти все пак вярваш, че не вярваш, тъй че първичното все пак е вярването; затуй те нарекох Фидел 🙂 Фидел Инфиделов мисля че ще ти пасне, а? 🙂 За да нема обидени, хора сме все пак…
Това, че не вярвам, го ЗНАМ. То е ФАКТ. Не го „вярвам“. Нали правиш разлика между „вяра“ и „знание“? Ще рече, не е първичното вярването в случая. Поне по това можем да постигнем съгласие, струва ми се.
Иначе вярвам в много неща – в любовта, в съществуването на добро у хората (в минимална степен), в истината и пр.
Просто не вярвам в НИЩО свръхестествено. Там съм стопроцентов infidel. 🙂
Именно, именно, има разлика между вяра и знание, по тази причина не може да знаеш за невярването си, а вярваш в него. За неща, касаещи знанията ти, можеш да знаеш или да не знаеш – Сократ дори е казал „Аз знам, че нищо не знам“, но по отношение на вярата, бъди така добър, не намесвай знанията. Бъди поне малко последователен. Не може да се знае за невярването, щото това означава, че знаеш има или няма Бог. А ти може би знаеш, че няма Бог? 🙂 А опитай да ни го докажеш, щом го знаеш, няма начин да не можеш да го докажеш…
На мен ми е ИЗВЕСТНО, че не вярвам. Нещо неясно да има? Няма. Добре.
Моля, направи разлика – не казвам „Знам, че няма бог!“ Казвам следното. „Знам, че не вярвам в бог.“ Чудно как не виждате разликата.
Повтарям: Не твърдя, че няма богове. ТВЪРДЯ, че не вярвам в съществуването им. Знам, че не вярвам. Но не знам дали не съществуват.
Правилно, естествено, че разбирам. Но опитайте се да осмислите ето това: там, където свършва знанието, там започва вярата; там, където свършва вярата, там започва знанието 🙂 между тях има строга разлика. Има ли разлика между „Знам, че не вярвам“ и „Вярвам, че зная (или не зная)?“ Нещата често не са така прости, както изглеждат…
Дали има разлика между „Знам, че не вярвам“ и „Вярвам, че зная“? Да. „Знам, че не вярвам“, е едно напълно естествено твърдение. Човек знае дали вярва или не. Надявам се, че поне с това сме съгласни и двамата. Изречението „Вярвам, че зная“, е до голяма степен лишено от смисъл. Сам казахте, че вярата и знанието не виреят заедно.
„Там, където свършва знанието, започва вярата“. Ето с това вече не съм съгласен. При мен например, там, където свършва знанието, не започва вярата. Започва стремежът към увеличаване на знанието. Ако не мога да си увелича знанието в тази област, оставям го така. Никаква вяра като продължение на знанието няма у мен.
Конкретен пример:
– Знам ли как точно се е зародила вселената (и дали въобще се е зародила)? Отговор – НЕ.
– Това ми незнание поражда ли у мен вяра, че вселената се е зародила по някакъв начин? (примерно, че някакъв бог я е създал)? Отговор – НЕ.
Просто не знам. Няма вяра.
В основата на всички знания и построения на науката стоят аксиоми и постулати, приети на вяра, т.е. недоказуеми положения. Вземете предвид и това. Знанието е островче в океана на вярата. Прочее, да вярваш че не вярваш е значително по-логично изказване от изказването „Зная че не вярвам“. Областта на вярата, както и тази на знанието, са обособени и автономни, независими. Оня, който отхвърля вярата като душевна сила, с това само подрязва корените и на знанието, в което така силно… вярва. Прочее, давате ли си сметка за основанията на своята безгранична вяра в… науката и знанието?! 🙂 Знаете ли защо така силно вярвате на науката и на знанието или просто го… вярвате?! 🙂 Какви са основанията на Вашата безгранична вяра в науката и знанието?!
У мен няма „безгранична вяра в науката и знанието“. У мен няма безгранична вяра в НИЩО. Съвсем нищо. Включително науката. Учените правят грешки непрекъснато и си ги поправят, когато ги разберат. (За разлика от религията например, която си повтаря щуротиите за говорещите змии, плоската земя, и живеещия в риба човек, вече хиляди години). Няма място, нито нужда от никаква вяра в науката. Науката вече е доказала, че няма нищо по-ценно за достигане до истината от Научния метод (неслучайно го пиша с голяма буква). Той винаги минава като с нож през глупостите и хорските заблуди. Ако въобще мога да имам някаква вяра в нещо (не безгранична!!!), то е именно научния метод. Макар че заниманията са в областта на хуманитаристиката, правя големи усилия да го прилагам, доколкото мога, в дисертацията си. Ще видим колко ще се получи.
А по отношение на нещо, за което няма НИКАКВИ доказателства (като наличието на богове например), нямам никаква вяра. Нула. 🙂
Впрочем, радвам се, че вече разговаряме цивилизовано.
Сигурен ли сте все пак, НЯМА или ИМА у Вас „безгранична вяра в НИЩО“? „Не вярвам в нищо“ и „Вярвам в нищото“, прочее, са равностойни по смисъл твърдения. Оня, който не вярва в нищо, и оня, който вярва в нищото, и двамата са НИХИЛИСТИ, т.е. за тях тъкмо НИЩОТО (nihil на латински) е основна и водеща ценност. За вярващия в Бога човек Бог е водеща ценност, за нихилиста такава водеща ценност е НИЩОТО. Казвам тия неща не за да Ви натрапя едно или друго нещо, не Ви се меся, нито Ви давам съвети, просто Ви предлагам да доосмислите нещата, стига да желаете това. Това, че имате такова доверие (или вяра, прочее, думата доверие съдържа за своя корен думата ВЯРА) в научния метод е чудесно, аз също уважавам науката и се прекланям пред нея, но има нещо много важно: научният метод не е панацея, той не може да реши ВСИЧКИ, абсолютно всички въпроси, той има приложение и дава чудесни резултати, но в една все пак ограничена сфера. Но има сфери, в които научният метод не е приложим и не може да даде никакви резултати. Такава сфера е вярата, такава сфера е сферата на духа, на духовните неща, сферата на свободата и прочие. Именно за решаването на въпросите в тия сфери ни е нужна философия, религия, даже изкуството може много да ни даде за разбирането на духовните проблеми на човека. Науката обаче не може да ни каже нищо смислено, повярвайте ми. Много съм търсил и мислил по тия въпроси. Давам Ви пример с областта на психологията, с областта, свързана с проблемите на човешката душа. Има една насока, по същество позитивистична, която боготвори чисто научния (позитивен) метод. Такава беше, примерно, материалистическата психология, натрапена ни във времето на комунизма. Такъв е бихевиоризмът в САЩ. И двете школи не доведоха до никакви, до абсолютно никакви съществени резултати, прочее, все пак доведоха до един резултат: показаха с примера си, че пътя, по който вървяха, води до никъде, не води до никъде. Това именно показва, че трябва да се въздържаме от догматичното преклонение и абсолютизирането на познавателните възможности на науката, изразяващо се в сляпата вяра, че науката може да реши АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ВЪПРОСИ, и то така, че да постигнем някаква пълна илюзорна истина. И още нещо, още великият Кант доказа (по най-убедителен философски начин), че по въпроси от рода на Краен или безкраен е светът?, Има ли свобода или всичко е необходимо?, Смъртна или безсмъртна е човешката душа?, Има ли Бог?, теоретичният разум на човека, на който се основава науката, е безсилен и когато бъде приложен, поражда само антиномии, т.е. затъва в антиномични, неразрешими противоречие. Защо ли? Ами защото разумът може, подобно на адвокат, най-убедително да ни докаже, примерно, и тезата, и антитезата, и че душата, примерно, е безсмъртна, или пък че безсмъртие няма и не може да има, но не може да постигне онази единствена пълна категоричност, убедителност и доказуемост на едното от двете положения, което е идеал на науката. Което и показва, че тия въпроси са отвъд възможностите на теоретичния разум да съди за неща, които са отвъд неговата компетентност. За щастие, има така наречен практически разум, свързан именно с вярата на човека, който с лекота решава ония въпроси, в които теоретичният разум се заплита в неразрешими, антиномични противоречия. „Аз вярвам, че има Бог“ или „Аз вярвам, че Бог няма“ са именно положения на практическия разум, които притежават абсолютна и несъмнена истинност, но само за оня, който вярва в едното или в другото. Но няма и не може да има едно-единствено разбиране по този въпрос, което с абсолютна убедителност да важи за всички до един хора или човешки същества. Тъй че въпросът за вярата не може да се реши с научни средства. Ако някой мисли, че науката може да реши абсолютно всички до един въпроси, т.е. нейната сфера и нейната приложимост е безгранична, то нека такъв познавателен оптимист да се опита да реши с научни средства, да речем, толкова важния за всеки един от нас въпрос Кога ще умра? – или някой друг. Не може да го реши, нали? Нека да си изследва функционирането на всички органи и системи на организма, нека да отчете степента им на „издръжливост“ и виталност, нека да изчисли всичко до последната променлива, нека да използва, ако трябва, висша математика, пак обаче няма да успее научно да реши въпроса за това кога ще умре той самият. Щото тъкмо ако го изчисли, защото тъкмо по научен път установи, че му остава да живее, примерно, още 5 години, и, зарадван, си тръгне, нищо не пречи на улицата да го блъсне автомобил, или пък някаква саксия от балкона да падне точна на главата му и да му пробие черепа. Искам да кажа, че в тоя живот има фактори, които не се поддават на изчисление, т.е. на научна трактовка, следователно научният подход в някои сфери и неприложим. Примерно проблема „А какво е животът?“ нима може да се реши научно? ОК, имаме си наука, наречена биология, която дава свой отговор на проблема за живота. Но нейният отговор нима може да задоволи, и то изчерпателно, нашата потребност от търсене и откриване на човешкия смисъл на живота? Научната дефиниция за живот, а именно „процес на асимилация и десимилация“ Вас лично напълно ли Ви задоволява? Дава ли Ви отговор на всички въпроси? Не вярвам…
Такива ми ти работи. Нещата наистина са доста сложни и трябва да се осмислят цялостно, да се погледнат от всички страни.
Аз също много се радвам, че говорим като разумни и възпитани хора. За мен това е безкрайно ценно постижение в нашите отношения. Показахте за мен че сте един изключително умен и културен човек. Простете, но не такова ми беше първото впечатление за Вас. Бяхте твърде невъздържан и се държахте отвратително. Аз, изглежда, ви отговорих по крайно недостоен начин, за което съжалявам безкрайно, понеже едно такова поведение за мен, философа, е непростимо. Моля да ме извините за поведението ми, ако можете. Но нали всички сме хора и постоянно правим грешки. Безгрешни сред нас няма. Ние не сме богове. Ние сме човеци, което, прочее, съвсем не е малко.
Както вече ви казах, вярвам в много неща, просто нямам БЕЗГРАНИЧНА вяра в нищо. Така че не мога да бъда обвинен в нихилизъм. По-горе изброих в кои неща вярвам и списъкът съвсем не е пълен. Просто не вярвам в нищо свръхестествено. Това е.
За голяма жалост, в българския език го няма разграничението между понятията, които на английски са „belief“ и „faith“. У мен има първото, но няма и грам от второто, поне що се отнася до бог.
Така че аз не се числя към нито една от двете групи, описани от вас – вярващи в бог и нихилисти. Нихилизмът за мен е глупост, безотговорност и наивност във висша степен и е нещо, което презирам. Има прекалено много хубави неща в живота, за да не му пука човек за тях.
Естествено, че научният метод не е панацея. Той е просто един полезен инструмент. Нямам представа какво имате предвид, когато говорите за „сферата на духа, на духовните неща“, защото не знам какво разбирате под „дух“. Дух съществува, според мен, само в метафоричния смисъл и аз също употребявам тази дума. Но не я приемам като маркер за нещо съществуващо ОТДЕЛНО от тялото, или като нещо, което остава след смъртта. В този смисъл за мен дух или „душа“ няма.
Ако говорим вече за сферата на морала, изкуството и емоциите, там научният метод наистина няма приложение. То и не му е това целта. Всъщност, за морала това не е съвсем така, но това е друга тема…
Сферата на свободата, както я нарекохте, е една от най-важните сфери, и най-лесно пробиваемите. Там обаче научният метод МОЖЕ да бъде приложен с прекрасни резултати. Често пъти хората губят свободата си поради своята наивност и неспособност да мислят трезво, критично и скептично. А научният метод учи хората именно на тези неща. Ако хората бяха закърмяни с този метод от най-ранна ученическа възраст, по света щеше да има много по-малко диктатури. Разбира се, може и да не съм прав 🙂
„Изкуството може много да ни даде за разбирането на духовните проблеми на човека“. Ето нещо, с което съм напълно съгласе (с уговорката, че „духовните“ се използва в смисъл на „емоционални“, „етични“ и пр.)
В науката винаги има течения и мнения, които не водят до никъде. С течение на времето те си отмират по естествен път. Какво означава „науката не може да ни каже нищо смислено“? Това просто не го разбирам. Науката нищо не казва. Тя просто помага на хората да разбират повече за света, в който живеят (откъдето вече следват дивиденти, спасяване на животи и пр.). Нищо повече. Задачата й не е да „отговаря на въпроси“.
„Догматичното преклонение и абсолютизирането“ на КАКВОТО И ДА БИЛО е против научния метод, против здравия разум, против скептицизма и против свободата. То няма място нито в науката, нито в живота на разумния човек. Аз съм последният, който ще абсолютизира нещо или някого.
Впрочем, това е една от причините за пълното израждане на науката в СССР – преклонението пред авторитети. Кретенизмите на Лисенко и цялата комунистическа псевдонаучна сган, заедно с всички зверства, извършени от тях, нямаше да могат да съществуват, ако съществуваше преклонението пред бащицата и неговите мнения.
„Теоретичният разум на човека, на който се основава науката, е безсилен и когато бъде приложен, поражда само антиномии, т.е. затъва в антиномични, неразрешими противоречие.“ С това въобще не съм съгласен и ако искате да го обсъждаме, ще трябва да защитите това твърдение, с конкретни примери да речем. Иначе всеки може да твърди каквото си иска.
И накрая най-важното. Това, че не ми харесва, че не знам нещо (например как се е зародила вселената), не ми дава право да слагам в празнината на незнанието си произволен отговор, който ми звучи приятно, например „ами бог я е сътворил“. За мен единственото решение е да се търси повече информация по въпроса. Да не мислите, че не искам да има живот след смъртта? Искам, разбира се! И то много! Но не вярвам, че има, защото вероятността на нещо не се увеличава пропорционално на неговата желателност.
В отговора си поставяте много, някои от тях и твърде важни въпроси. Ако трябва да Ви отговоря изчерпателно и основателно, това би ме отвело далеч. Ще се пострая, по тази причина, да вметна нещичко, което поне да загатне за позицията ми.
Проблемът за вярата е нерешен и безкрайно сложен, това, прочее, е въпрос, който съвсем не може да се реши с научни средства. Особено предпазливи в правенето на опити да го решат трябва да са ония хора, чиито ум е изцяло под властта на т.н. „научна парадигма“, т.е. не само са подвластни на т.н. научна методология, но и на 100% и се доверяват. Ако бяха поне малко честни, щяха да признаят, че този въпрос е извън тяхната компетентност и щяха да го оставят на други учени, предимно на философите, щото това е въпрос тъкмо от тяхната сфера.
За жалост в наше време и огромната част от философите са се оказали в положението да са жертва на научния модел и стереотип, което пък означава, че като философи са пожертвали най-главното, което имат, за да деградират на нивото на коне с капаци. Кант за такива пише известното си положение за т.н. „циклопско мислене“, т.е. мисленето на ония, които сами са извадили (т.е. са се самолишили от) едното си око, окото на философията. Прочее, понеже казахте, че сферата на Вашите интереси е хуманитаристиката, искам да Ви кажа нещо важно: без философска подготовка едва ли ще можете да постигнете нещо съществено в тази сфера. Тъй че: залягайте над философията. За да прогледнете с „другото си око“…
Тъй че въпросът за вярата, а наред с него и други такива „хлъзгави“ въпроси, изплъзващи се на научното третиране, като този за духа, също оня за свободата, пък дори и въпроса за истината в нейния всеобемен смисъл, си остават нерешени – а те дори може би са и по принцип нерешими. Те изглежда са нещо като вечна загадка или тайнство. Защото представяте ли си какво би станало, ако, примерно, въпросът за Бога бъде решен окончателно и изчерпателно, и то с научни средства, т.е. изцяло бъде елиминирана другата възможност; примерно, представяте ли си какво ще стане с нашия живот ако се докаже, сиреч, ако всички вече положително знаят, че Бог няма – или пък също така се докаже, и то неоспоримо, че „Има Бог!“? Помислете над този казус, аз лично смятам, че тогава ще изчезне самият смисъл на живеенето: та нима ние не живеем само заради това да търсим? Ето защо Бог е постъпил много мъдро, като е турил предели, непроходими за нашето познание граници: та да остане загадката, та да има смисъл усилието да търсиш, за да не се обезсмисли живота ни.
Представете си, да речем, че в ето този миг небето се отвори и всички хора, цялото човечество, види с очите си – тия дето вярват толкова на науката, всъщност не вярват ли предимно на очите си?! – не друго, а самия Бог в цялото му великолепие! Да оставим това, че очите на огромната част от хората няма да издържат на блясъка на цялата тази картината на Божието великолепие, т.е. най-вероятно тия хора ще ослепеят (нашето око е устроено така, че може да възприема нещата само от този ето тук свят, не от някой друг).
Но и за останалите унищожаването на великата загадка ще обезсмисли всичко: тогава вече няма да има смисъл да търсиш Бога, и в това търсене да каляваш духа си; тогава ще се обезсмисли и човешката свобода, защото нали тъкмо изборът между двете положения, между „има Бог“ и „няма Бог“ е възможен само ако ние не знаем за безусловното му съществуване, е то по най-битийно изпълнената му форма и потенция: Бог по идея е абсолютното битие. На вас Ви се иска да знаете отговора на тази загадка, нещо повече, Вие сте си втълпили, че „Бог няма“, Вие сте толкова убеден в това, че си мислите, че сякаш знаете отговора на загадката, защото ако не знахте, нали само тогава щеше да Ви се налага да вярвате или да не вярвате в това дали Бог съществува или не съществува. Но, повтарям, нещата са устроени много модро по начин, че ние няма как да знаем за всичко това: и това е добро, защото поддържа безпокойствата на духа ни, което пък са предпоставка за неуморното търсене, което и обуславя смисъла на живота ни.
От позицията на току-що казаното сам преценете какво означава Вашето твърдение, че научният медот бил могъл да доведе до „прекрасни резултати“ не в друга област, ами тъкмо в сферата на свободата. За да Ви помогна малко ще подхвърля само това: научната парадигма се основава на търсенето на причини, изразяващи една безусловна и твърдо налагаща се необходимост. Наука има само там, където има причини, има необходимост, има доказуемост, като доказването е всъщност посочване на точната причина на някакво следствие. А какво е свободата ако има строга предопределеност на нашия избор? Защото без такава научният метод наистина е безсилен и неприложим. Оказва се, ако човек осмисли по-пълно и по-задълбочено тази ситуация, няма как да не го признае, значи, оказва се, че там, където има свобода, там науката е неприложима; науката бяга от свободата така, както даволът, твърдят, бягал от тамяна. Или от чесъна.
Това особено добре си личи в сферата на душевния живот на личността, или в науката, опитваща се да го изучава, именно в сферата на психологията. Всички чисто „научни“ психологически школи дават изключително мизерни резултати и общо взето повтарят някакви изтъркани научни тавтологии. Докато психологическите школи, изхождайки от презумпцията, че душевният живот на човека е спонтанност и свобода, ни дават прекрасни резултати. Прочее, нима не тъкмо изкуството, а не науката, в тази област, както Вие я наричате, на емоциите (душата обаче не са само емоциите), а всъщност областта на целокупния душевен живот, не ни дава най-богатите по смисъл резултати? А пък по въпроса какво е духът, който е нещо много повече от душата, науката немее и не може да ни каже нищичко. Философията обаче може. Религията също. Изкуството, също. Защо така ли? Ами защото те сякаш имат нещо като „рецептори“ за тази област, докато науката няма. А пък няма, защото, ако имаше, тя тогава вече нямаше да бъде наука.
Прочее, по всичките тия въпроси на млади години, когато бях 25-28 годишен, съм писал специално изследване (дисертация), която носи заглавието „Учението за човека и формите на духа“. Някъде съм я публикувал в интернет, да се чете от интересуващите се, а тия дни се опитвам да я оформя по-красиво и непременно ще я публикувам наново, тъй че, ако желаете, можете да се зачетете, вярвам, ще научите много от нея.
„Информация“ по въпроса как е възникнала Вселената ние, прочее, имаме предостатъчно. Само дето тази информация не е по силите на науката да бъде обработена така, че да даде на всички хора „най-убедителното“ тълкуване, именно научното. Философите обаче са разработили теория за тълкуването, която именно ни дава разбирането, че просто няма как всички да тълкуваме дадени неща по един и същ начин. И слава Богу че това е така. Ако всичко тълкувахме само по един и същ начин, и то научен, тогава ние, простете, нямаше да бъдем човешки същества, ние щяхме да бъдем машини или роботи.
Това, което именно ни прави човеци, то именно е извън сферата на науката и е неподатливо за нейния познавателен устрем. Това са области като тази на живота, духът, свободата, вярата, доброто, красотата, светостта. Науката там немее и мълчи, а когато се осмели да проговори, с говореното си само показва, че нищичко не схваща и не може да обясни. Науката се е отказала от разбирането заради самонадеяното и често съвсем банално обяснение. Науката (и особено нейните поклонници!) е изпаднала в манията, че всичко може да обясни – ако не сега, то поне някога. А има необясними неща, което тя не иска да признае. А работата е там, че просто не й стигат силите (потенциала, ресурса, с който разполага) да обясни много неща.
И това е добро. Нали запомнихте. Защото ако науката можеше всичко да обясни, тогава ние вече нямаше да сме човеци. А щяхме да сме роботи, компютри или… богове? Нима го искате всичко това? Нима то Ви се нрави – особено пък последната от изброените алтернативи? 🙂
Впрочем, т.н. „свръхестествени“ неща, в които, както казвате, не вярвате, са същите като естествените, а това „свръх“, което им прибяваме, се дължи на обстоятелството, че са по-съвършени (идеални). Вие и в съвършенството не вярвате, така ли?
Поправка: „ако съществуваше преклонението“ да се чете „ако НЕ съществуваше преклонението“