Животът, славата и съдбата на щедро платените медийни курви

Иван Бедров е написал кратък коментар на най-последните подвизи на явлението Бареков: виж И сега ли ще се правим, че не забелязваме?. Тоя наудържим пак се бил разпищолил, той път късал в ефира вестници, ерго, очаква се следващия път и аутодафе на книги на устрои. Наистина, не трябва да се стои сякаш нищо не става; наистина, трябва да се реагира, въпреки че този или онзи може да изкрещи, че тоя там проявявал „неколегиалност“ и пр.

Моя милост, слава Богу, не е журналист, а гражданин и философ, тъй че имам в пълен обем потребната свобода да кажа и напиша каквото мисля; ето, прочее, какво написах там, в блога на Бедров, когото все пак поздравявам за позицията му:

Съвсем не е безобидно това, за което пише г-н Бедров; името наистина не е важно, важно е явлението, което този „журналист“ олицетворява и персонифицира. На това нещо може да се тури определението „чалга-журналистика“, макар че се питам дали изобщо чалгата може да е чак толкова арогантна като него. Такива като него, дето не се гнусят да изпълнят каквато и да било поръчка, колкото и мръсна да я тя, стига да има някой, който хубаво да плати, всъщност са чисто и просто мекерета и дори парцали, обиращи цялата мръсотия; трябва нещата да се наричат с точните им имена.

Ако моя милост беше журналист, аз също щях да се срамувам много заради петното, което това нещо слага на престижа на професията; стига журналистиката да е просто професия, щото тя всъщност е нещо много повече. Аз се питам обаче тия, дето го научиха на такъв разврат – а развратът на медийното поприще идва с купуването, и то за добри пари, на подобни склонни към безсрамие и безцеремонност индивидууми, които от този момент нататък стават слуги или лакеи, стават нещо като „чиста съвест под наем“ и пр. (нека все пак да се опитвам да се изразявам по-изискано, щото наистина съм много възмутен!) – та, питам се, тия, дето развратиха толкова много тоя Бареков дали се усещат какъв уродлив Франкенщайн сътвориха? И дават ли си сметка изобщо, че това момче, с всекидневните си мръсотийчици, натегации и подлизурства всъщност все повече вреди, пречи и разваля, отколкото с нещо да помага и да допринася; та, питам се, поръчителите чак толкова прости ли са, за да не схванат, че чисто и просто си хвърлят парите на вятъра?

Явно е точно така, явно и те самите са също толкова прости и нагли, че не могат да схванат и оценят наглостта на туй мекере именно като наглост. Горко ни, щото тоя същият е вдъхновяван и изпълнява щедро платените поръчки тъкмо на тия, които днес управляват България, а и на тия, дето дърпат конците и поводите на главните действащи лица. Хубавото обаче на всичкото това е, че въпреки безнаказаността и крещящата, ала триумфираща арогантност и простотия самата вътрешна логика на живота води до това, което народът ни така хубаво го е казал с поговорката:

„Волът рие, ала всичко, що изрива, отива все на гърба му!“

Другояче казано, туй зло, дето сам си направиш, никой друг не може да ти го направи; и колкото повече не се усещаш за резила си, толкова повече се орезиляваш и ставаш хептен за смях. Щото навсякъде, а не само в журналистиката, има един най-ценен и дори безценен капитал, и той се нарича и добро име, и достойнство, и самоуважение дори. А пък медийните курви, веднъж станали такива, дори и в един момент да пожелаят да се преобразят в добродетелни жени, вече никога няма да могат да се отърват от курвинската си слава; на такива обаче ще им останат поне едните парици. Те това, прочее, добре го знаят; те заради пустите му пари се орезиляват чак толкова, а също и дори повече от това, отколкото могат.

Жалка работа! Но когато такива се оцапат дотам, че вече никой не ги иска, те, разбира се, със съзнанието „за добре изпълнен дълг“ ще се оттеглят на някой остров, дето на спокойствие да харчат парите от куфарчетата, които са получавали навремето всяка заран… дали да завиждаме за една такава участ нека всеки сам решава. Аз лично съвсем не им завиждам, щото добре знам, че тъкмо тогава ще почнат да затъват и да се давят в мръсотията, в които винаги са живели; от това тресавище измъкване няма.

Всяка подлост в тоя живот се възмездява, а всяка добродетел бива награждавана – и всичко в крайна сметка отива на мястото си, всяко нещо си получава заслуженото. Ех, Бареков, Бареков, ако можеше да си дадеш сметка какво те чака, щеше да те обхване очистителен вселенски трепет и ужас, че щеше да зарежеш всичко; но ето, не го съзнаваш, което значи, че отредената ти съдба те чака и от нея няма да избягаш. А и на кума си Боко ще помогнеш да бъде завлечен в небитието; ето че, без да искаш, и противно на желанията на работодателя си, все пак работиш най-усърдно и отреденото от самата история да се сбъдне!

Тъй че какво, прочее, има да се възмущаваме, природата на самите неща си знае най-добре работата…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Письмо к Путину: “Г-н Путин, г-н Наглость, пожалуйста, уходите с миром!”

При каких обстоятелств я написал это письмо тот, кто интересуется, может прочитать здесь: Сънувам, че съм на пресконференция на… Путин! (Мне снится, что я на пресконференции Путина!). А вот и само письмо; я его действительно написал и сегодня его пошлю обязательно:

Господин Путин,

Я болгарский гражданин и демократ. Я гражданин европейской Болгарии. Уточняю это, потому что у нас, в Болгарии, всущности есть не одна, а две Болгарии. Одна Болгария – это европейская, достойная, независимая страна, а ее граждан любят свободу превыше всего остального. Другая Болгария преклоняется СССР и Вашей, путинской России; ее граждане хотят, что и у нас был своего Путина, а самая сокровенная их мечта это чтобы Болгария стала Задунайской губернией России – под Вашем управлением, конечно. Я не из этой Болгарии.

Кроме того должен Вам сказать, что я люблю Россию, но не ту Россию, которую Вы олицетворяете. Я люблю ту Россию, которую, кажется, никогда не было, или, вернее, было только в сердцах россиян, ее населяющих. Это европейская, нетираничная, демократическая, свободолюбивая, духовно чистая Россия. Эту нетипичную Россию, верю, тоже есть, но она пока еще очень слабая. Мои симпатии только к нее – и ее граждан. Я знаю, что ее ожидает славное будущее!

Вот, хочу сказать Вам следующее:

Во-первых, начну с это, что касает мое родины. Перестаньте, господин Путин, вмешиваться в дела суверенной Болгарии! Перестаньте с Вашим атомным, енергийным, экономическим, политическим, психологическим, шпионским, медийным и каким то другим хотите шантажом! Вы, г-н Путин, живете, кажется, на совершенно другой планетой – и Ваше сознание страдает представлениями давно ушедшей эпохи. Эпохи во временах Сталина и Ивана Грозного. Или хотя бы Брежнева. Мир уже другой, совершенно другой, г-н Путин. Так что оставьте мою родину в покое. Она не бастион России. Довожу до Вашего сведения, что Болгария уже 5 лет является членом Европейского союза. И НАТО. Вы, ползуясь предательствами Вашей чекистко-кагебисткой агентурой в Болгарии, воглаве с бывшим президентом Гоце Первановым и бросая огромных денег, успели превратить мою страну в „Росийским Троянским конем“ или лошадью, не зная как лучше написать. Болгария так много страдала от росийско-советской доминации, что теперь мне хочется сказать Вам: оставте нас в покое! Надоело нам! И, пожалуйста, убирайте ваши советские памятники окупатора, что есть в каждом болгарском городе. Вы, г-н Путин, очень наглый, Вам никто этого не говорил? Ваша наглость доведет Вас до того, что Вы обезательно сломаете себе голову. Так что, г-н Путин, за Ваше добро, за добро российского народа, пожалуйста, уходите с миром! И вовремя. Иначе будет плохо. Вы видели что случилось с одним другим наглецом: Кадафи. Вам нравится эго участь? Он умер как собаку… подумайте над этим.

Во-вторых, мы видели что Вы сделали с Грузией. Вы наказали ее жестоко. Вы не церемонитесь, Вы способны наказывать целые народы, но и индивидуумов, которые Вам не нравятся: Политковская, Ходорковский, Старовойтова, Литвиненко и так далее, всех не упомянуть. Я знаю, что Ваш гнев многое может стоит тому, кому Вы разгневились. Но я философ и для мена истина самое главное. Вот потому и говорю Вам: Вы тиранизируете не толко другие народы, Вы тиранизируете Ваш собственный народ. Это тоже очень нагло. Прочее, российския народ не „Ваш собственный“, извольте понимать этого. Вы хотите убедить нас в том, что великий российския народ – ето стадо овец, которое обожает Вас. Вы очень заблуждаетесь, г-н Путин. Россияне не овцы. Мы живем же в 21-ом веке, г-н Путин. Молодежь России, большая часть россиян любит свободу. И ненавидет теранов как Вы. Вы очень заблуждаетесь, если думаете, что „народ“ любить Вас. Вам всущности очень страшно от того народа, потому что знаете что может совершить гневный народ. Потому и разыгрываете таких спектаклей, как того, что вчера смотрел в новостей: тысячи людей, специально превезенные из целой России, оплодируют Вас в экстазе, а Вы, как Сам Господь Бог, идете к ним, соорудив на злое лицо милою улыбку. Это цирк, г-н Наглость! Разве Вы думаете, что россияне дураки?! Какая то толстая баба говорила якобы по учебнику: „Путин дал нам стабильность, мы и за то его так сильно хотим, он нам нуждный!“. Разве это женщина не знает, что тот, кто жертвует свободу ради стабильности, в конечности теряет и то, и другое?! Г-н Путин, Вы вредный для своего народа; потому, пожалуйста, уходите с миром! Это лучший для Вас вариант. А если останетесь, будете горько сожалеть.

Во-третьех, вчера смотрел передачу, в которую сирийские журналисты показывали ужасные фото, на которых можно было увидеть жертвы режима сирийского диктатора. Обезглавленые тела, убитые дети, палачи с ножом отстраняли глаза востанников! В Сирии, г-н Путин, теперь страшно. Но никто не может спастись от отомщеню гневного народа, никто! Даже Гитлер. Даже Саддам. Даже Кадафи. Даже Вы, г-н Путин, не имеете такую силу, чтобы обернуть вспять ход мировой истории. В эту передачу было сказано, что Вы, г-н Путин, вооружаете сирийские убийцы! Что Россия полность стоит зад войска диктатора, убивающего своего народа. Это Вам будеть стоит много, г-н Наглость! То, что делаете, показывает мне, что из-за Вашей колосальной наглости Вы потеряли то, что люди называют „здравым рассудком“. Мне не верится, что Вы такой урод, чтобы сознательно поддерживат кровавого диктатора, вот, я говорю, что Вы потеряли рассудок. Вам надо лечится, г-н Путин. Вот потому и я говорю: г-н Путин, г-н Наглость, пожалуйста, уходите с миром! Если хотя бы капельки здравого рассудка и смысла еще у вас есть, пожалуйста, сдавайте власти и уходите в первую больницу. Так и для Вас самого будет лучше. Иначе будет страшно. Россия знает это означает власть обезумевшего диктатора; только имена „Иван Грозный“ и „Сталин“ полностью достаточные. Но теперь, г-н Путин, не первая половина ХХ-го века – и не Средновековие. Вы слишком опоздали, г-н Путин. Потому – идите с миром!

В общем только этого хотел Вам сказать. Это главное. Нужно капельки совести, г-н Путин. Наглость к ничему хорошему Вас не приведет. А Ваша наглост колосальная. Вы в моем восприятии самое плохое, что комунизм-кагебизм сотворил и изобрел. Наконец, Вы вправду потеряли свой рассудок. Власть это наркоза; Вы уже наркоман, г-н Путин. Идите лечится. Обезумевшего диктатора не потребен многострадальной России. Россия полностью налюбовалась таких диктаторов. Вы уже были президентом. Потом – Премьером. Теперь хотите опять быть Президентом. Но это же нагло, г-н Путин?! Разве не понимаете это?! Это нагло, так нагло, что даже г-ну Наглости должно стать стыдно от такой колосальной наглости.

Вы, г-н Наглость, убили росийскую демократию. Вы, кагебисты, сделали нужное, что погубить и болгарскую демократию. Вы готовы растерзать грузинскую демократию. Вы, г-н Наглость, являетесь уже угрозу для мировой демократии. Вы лучший друг самых злых врагов демократии во всем мире. И иранских талибанов, и сирийского кровавого диктатора. Вы Сатана, г-н Путин! Но Вы же даете себе счет, что все таки Бог, сам Бог сильнее Сатаны?! Или Вы сам считаете себе Богом, г-н Чекисто-Кагебист? А, таваришч Чекист Кагебистович, Вы понимаете кто Вы? Уходите вовремя с миром, г-н Змея!

Прощайте, это хотел Вам сказать. Хотел сказать все это спокойнее, но я живой человек и очень волнуюсь. Надеюсь Вы не сделаете так, чтобы и меня лишить жизни, чтобы не волноваться больше? За это Письмо нельзя убивать живого человека. За правду, за истину зря убивать. Их не остановишь.

С (не)уважением: Ангел Грънчаров, философ, блогер, Болгария
24 февраля 2012 года

ЗАБЕЛЕЖКА: Същото това писмо публикувах и в моя рускоезичен блог, наречен ДНЕВНИК ФИЛОСОФА.

Сънувам, че съм на пресконференция на… Путин!

Не, навярно вече съм се побъркал; не знам какво да мисля вече?! Ще ви кажа нещо, моля, не се смейте, моля, бъдете снизходителни; човешко е в края на краищата да разбираме недъзите и болките на ближния. Ще ви кажа една малка история, която говори много. В това число казва и нещо за моето психично здраве, разбира се. Но хайде да почвам направо, пък каквото ще да става.

Всеки ден ставам рано, в 5.00 часа. Работя цял ден, без работа не оставам. Вечер, когато почват новините, вече съм грохнал. Много често заспивам или по време на новините, или, задължително, след новините. Заспивам направо във фотьойла или на дивана. Спя до към 10-11 часа вечерта. Като се събудя, ми се иска да проверя какво става в интернет. Уж „за малко, за съвсем малко“, пускам компютъра. И стой па се дръж след това, особено ако утре няма да съм на работа. Ето, снощи по тая схема изкарах до 3 и нещо в интернет. Едва се довлякох до леглото; да, ама като ти се развали съня, трудно ще заспиш. И особено като си натура, която се впечатлява от какво ли не; и го мисли и премисля. И ето, снощи – то всъщност не беше никакво „снощи“, то си беше тая заран! – като легнах, се въртях доста време в леглото. Какви ли не мисли минаха през акъла ми. А после, в просъница, съм сънувал сън. Съвсем лудешки сън, направо щур сън. Сън на побъркан… блогър, или на блогър, който е на път да се побърка. Ще ви кажа какъв беше тоя крайно ненормален сън, но преди това искам да вметна още нещичко.

Вчера разговарях с мой много близък приятел, с който фактически издаваме списанието, списание ИДЕИ. Философ. И художник също е той. Държа на разбирането му по всички въпроси. От студентските години се знаем и ето, приятелството ни издържа вече повече от 30 години. Както и да е. Та той ми каза нещо важно. Моля, не превключвайте канала на телевизора си. Знам, че като прочетохте „списание ИДЕИ„, сте посегнали за дистанционното и сега го държите в ръце. Моля, изчакайте още малко. Няма да съжалявате. Сънят ми, който обещах да ви разкажа, го бива. Но още минутка до него потърпете.

Каза ми, че списанието попаднало в ръцете на един много известен чуждестранен учен, философ, полиглот, няма да му споменавам името. Работи в Америка. Той го изчел. Казал много суперлативи, но имал и една забележка. Относно това, че в списанието се пише и за политика, покрай философията. Не трябвало да се прави това и пр. Трябвало да бъде чисто философско. На същото настоя и моя приятел. Каза ми: „Ако се отдръпнеш от тия неща, ако се отдадеш на чистата философия, на метафизиката, можеш много да направиш. И няма да съжаляваш. И ти ще спечелиш, и тя, философията, ще спечели. Зарежи политиката! И пр.“

Споменавам тая случка, защото напоследък от много канали получавам все същото внушение: гледай си философията, зарежи политиката, престани да коментираш политически теми, само си губиш времето! Ето, сега, като разкажа съня си, вярвам, ще ме разберете защо до момента не мога да се откажа от тия „недостойни за философа въпроси на преходното, текущо битие, каквито са политическите въпроси“. А ето сега и моя сън. Щур, щур, ама наистина щур сън. Та значи в просъница в един момент се улавям, че сънувам; благодарение на просъницата успях да запомня съня; като се събудих, скочих като ужилен да го запиша. Ето, щрихирах го, за да не го забравя. Това задължително трябва да се прави на ставане ако не искате да загубвате сънищата си. Та ето сега, най-после, и самият сън.

Сънувам, че съм на пресконференция на… Путин. Репортери много, от цял свят, а аз съм се изтъпанчил най-отпред. Пресконференцията тече в голяма зала в Кремъл, журналистите са седнали на една огромна кръгла маса, а моя милост седи толкова близо, че ако се протегне, комай може да щипне Путин по бузчицата. До мен пък седи някакъв приятел, с когото, докато Путин говори, техниката записва словоизлиянията му, аз споделям това онова с него тихичко. Казах му някакво изречение, в края на което имаше думата „наглост“. На руски е същата тая дума: „наглость“. Путин изглежда чу думата, спря речта си, погледна ме, изчерви се и ми рече:

– Вие, господине, явно искате нещо да ми кажете?! Моля, кажете, кажете, не се притеснявайте! – изстреля това като картечница и ме погледна с погледа си на пепелянка.

Признавам си, силно се смутих. Назряваше скандал. Наистина наглецът беше разбрал, че думата „наглост“ е ключова в изложение на мнението ми за него. Така ме погледна, че сериозно се уплаших. И му рекох ето това, на руски, разбира се:

– Владимир Владимирович, наистина имам много неща да Ви казвам. Поласкан съм, че искате да чуете становището ми. Ще Ви го кажа. Прочее, ние двамата, г-н Путин, сме учили по едно и също време в един и същ университет, Ленинградския; даже сякаш имам спомен, че Ви помня от онова време. Стояхте на автобусната спирка пред университета, кой знае защо ми се е запечатало това и винаги за него се сещам като Ви видя. Тъй че Ви чувствам много близък, тъй да се рече. Поласкан съм, че искате да чуете какво мисля.

Докато произнасях тия думи и се стараех да бъда колкото се може по-любезен, забелязвах, че лицето на Путин става все по-мрачно, щото май долавяше, че наглостта ми се засилва. Спомням си, че от страх за университета вместо „Санкт-Петербургския“ в последния момент избрах думата „Ленинградския“, опитвайки се да омилостивя някак самодържавния властелин на цяла Русия. Нищо не помогна. Вместо да се разтопи от милост като казах, че сме били състуденти, лицето му стана още по-злобно. Не можеше да ми прости думата „наглост“ явно. Затуй простена от досада и каза на пазвантите си:

– Пожалуйста, понеже аз наистина спешу (бързам), пусть этот человек напишет все что хочет мне сказать на бумагу. Вот, пусть сядет там, на столе, и пусть пишет. Я потом прочитаю. Дайте ему бумагу и карандаш. Теперь мне пора отвечать на вопросы. Давайте, спрашивайте, а наш болгарский друг пусть пишет. Я потом все прочитаю и отвечу.

Пазвантите на Путин ме хванаха за лактите и ме поведоха към края на масата, дадоха ми хартия и писалка и ме оставиха да пиша; обаче чувствах студеното им присъствие зад гърба си. И ето, там, на онази огромна маса, набързо, дето се казва на колене, аз трябваше да напиша своето писмо до Путин. Лудешка работа, нали? Беше до мен, не му го казах най-важното, уплаших се, но пък му написах всичко. Та ето това писмо след малко ще публикувам. Нарича се, озаглавено е ето така:

Письмо к Путину: „Г-н Путин, г-н Наглость, пожалуйста, уходите с миром!“

Разбира се, писмото написах на руски. Няма как, да пишеш на Путин на бългаски е тъпо. Ето, за щастие, скоро нищичко не съм писал в своя рускоезичен блог, та там ще го публикувам. После може и да го преведа за по-младите и да го публикувам тук, щото те не знаят руски. Та това е. Четете горното писмо. Лек ден ви желая! И прекрасен уикенд!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.