Как альошовците отново ни освободиха – този път от новата българска демокрация

Иван Костов, наричан в някои среди още „Бела Лугоши на демократичните сили“, следеше усърдно секундната стрелка на часовника. От напрежение дори беше изплезил езика си. Подобно на алкохолик, който чака да стане 6 следобед, Костов жадуваше настъпването на полунощ, за да начене своя кръволожки пир!

Пред него, в порцеланова чинийка, беше сервирана сочната българска демокрация, която още димеше, изпълвайки обонянието на Костов с опияняващи демократични благоухания. Ударите на часовника приближаваха кулминацията, когато навън се разнесоха страшни викове:

– Руссиян, Руссиян!

… Като чу това име, Костов завъртя глава още по-страшно, с широко изпулени очи, дето се изражаваше тъп страх. Той опита със страхотен скок да се скрие в скрина, но в този момент вратата се отвори рязко и Руссиян влезе в криптата.

Руссиян беше симпатичен млад путинец. Очите му светеха като инфрачервени петолъчки, настръхналата му четина се вееше като червеното знаме на СССР, а в ръцете му пробляскваха остро наточени сърп и чук! С едно рязко и подло пролетарско движение от лакътя надолу, той отсече главата на черния Костов от кръста, хвана я за косата преди още да докосне пода и изрева с мощния рев на хиляда Чернобила:

– Ну и кончилась с черной Болхарской демократией! Опять я вас освободил! Вся власт советским дебилам!

От отсечената глава на Драгалевското чудовище се процеди мъничка капка кръв…

Дерзайте, братя! Падна тирана! Да вдигнем паметник на Руссияна!

Написа: blackadder

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.