Г-н Радан Кънев е написал в блога си интересен и силен текст под заглавие Мълчанието на гражданите, който заслужава да бъде прочетена; в него става дума за последните „позиции“ и „действия“ – и най-вече „без-позиции“ и многопоказателни бездействия, обвити с крещящо мълчание – на движението-партия на г-жа Кунева. Крайната оценка за главния порок на куневистите, именно, че са „… тръгнали по утъпкания път на компромис с всеки интерес, с всяка потенциално симпатизираща медия, с всеки очакван спонсор“, е и моя оценка; ето какво в тази връзка написах в блога на г-н Кънев:
Споделям изразената оценка в текста на г-н Кънев. Представих го на приятелите си във Фейсбук със следните думи, които написах съвсем искрено:
Заслужава да се прочете, долавям в този текст признаците на мъдро, разумно, балансирано политическо говорене и писане, съобразено с реалностите – и с мисълта за едно по-добро бъдеще на България…
Искам тук само да прибавя, че политиците уж с някакви „най-високи“ морални претенции – а такива бяха предишните ни кандидат-„спасители“ от царското движение, после от боковото движение, а сега от куневото – които обаче си позволяват да прибягват до жонглиране и до разни обтекаеми словесни еквилибристики (с оглед на това предимно да се харесат на този или онзи, особено пък на разните му там кръгове, разполагащи най-вече със значителен паричен или медиен ресурс, та да спечелят благоразположението им или някакви други, още по-прозаични дивиденти!) допускат сериозна грешка: подценяват по груб начин „гласоподавателя“, който пък, особено в наши условия, има едно добре развито сетиво, крайно чувствително към нечестността, към разните нечистоплътни тарикатлъци; тъй че и да флиртуват после с такъв избирател, и да му се подмазват, като долови веднъж тая нечестност и своекористност, работите стават съвсем непоправими; да не говорим пък ако на такива политици им излезе име на лицемерни нагаждачи-въжеиграчи в една движена предимно от кариеристични подбуди политическо-партийна активност. Жалкото е, че такива политици подклаждат разпространението на политическия нихилизъм сред многострадалния български избирател, надявайки се вероятно, че в неговите мътни води ще могат все пак да уловят някоя и друга рибка…
Вярно, политиката не трябва да се изражда и да се свежда до морална проповед, но пък политика, в която на дело си проличава едно безцеремонно потъпкване на най-базисни морални принципи (докато в същото време на думи се лъже, че всичко било правено в името на не знам колко си „висок“ морал!), такава политика неминуемо ще облагодетелства не „народа“, не „страдащите низини“, а само, и то временно, своите адепти, именно неуморните и вечно бодри кариеристи. Изглежда някои в политиката друго и не търсят, щото по идея политиката е всеотдайно служене, работа в името на благородна мисия, движена от общочовешки и ценностни подбуди, тя е носене на най-тежък товар, на бремето на твърде високи отговорности, при което, като капак на всичко, се плаща и твърде висока цена; забележете, „плаща“, сиреч, се дава, а не да се черпят дивиденти, не се се получава.
Мисълта ми е, че в движението на Кунева бие на очи нескриваното желание на дадени хора с лидерски претенции, на разни любители на славата и властта, да се наместят най-вече на държавната и народна трапеза, а пък всичко друго явно е само за камуфлаж, за баламосване на наивния избирател, за спекулиране с долни страсти и настроения и прочие. Лакомията за власт у такива не може да се скрие, колкото и да се напъват да ни впечатлят с „изтънчеността“ си.
На пръсти се броят у нас политиците, които са способни да говорят единствено истината и да работят, движени от мисълта за доброто на страната, независимо че подобно поведение може да ги направи „непопулярни“, „дразнещи“, ненавистни, отхвърлени от медиите и пр. – тъй като у нас, уви, се смята, че от истината предимно боли, а не че тя винаги е благотворна и благодатна.
Аз лично такива политици съзирам най-вече в ДСБ, поради което тази партия има моята подкрепа като гражданин и избирател…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 