Въпроси и отговори; Израел и България; глобализация и антиглобализъм; пророци и лъжепророци
Г-н Грънчаров,
Благодаря за отговорите на зададените от мен множество въпроси. Заглавието „Но какво да правя като съдбата ме е орисала да живея в България, където… ” разбирам както като неприязън към българската действителност, така и като ирония на моите оплаквания от израелската такава.
Характерно за Вас е, че в отговорите Ви почти винаги се съдържат нови и нови въпроси, а търсенето на нови и нови отговори само по себе си представлява интелектуална дейност, провокирана от Вас. Затова не смятам да анализирам написаното – най-малкото нямам нужния капацитет да го направя.
Въпреки всичко ще си позволя да кажа, че съм на противоположния полюс относно идеята за „люта битка срещу ценностите на свободата и на евро-американската цивилизация под знамето на „антиглобализма“, „антиамериканизма“, в защита на „уникалността“ и на „националния идентитет“, под който, разбира се, се има предвид „правото“ на някои народи (като руския и, уви, българския) вечно да живеят в условията на тирания и на страшна унизеност на индивидуалния човек.” Защото днес вече дори не е и тайна, че глобализацията практически представлява глобално налагане на американски тип национализъм, в който даже нацията не е от първостепенно значение, а парите. Парите, които световните корпорации трябва да източат от „лошите” места на света, за да може покрай бизнесмените, също и гражданите на „добрите” места на земята да живеят добре.
Точно такива едни процеси доведоха кризата в Аржентина от 90-те; кризите в Гърция и Ирландия през последните години; кризите в „Южна Америка от 70-те и 80-те („лекувани” с „шокова терапия”); икономическите кризи в държавите от Далечния изток, започнали през 80-те, преминали през онзи подкрепян и подпомаган както финансово, така и военно терор над борещите се за независимост жители на малкия остров Източен Тимор и продължаващи до днес в държави като Лаос, чието „лекарство” отново е оръжието… Ами какво да кажем за хуманитарните кризи по време на и след шестгодишната окупация над Ирак; както и в окупиран Афганистан?
Да, в Израел е друго. Друго е, защото на „глобализацията” е нужна една огромна държава-военна база (на демокрацията) в центъра на „лошите” места и „лошите” народи. В която „уникалността и националния идентитет” са издигнати почти до святост и не само, че не пречат на идеите за „свободата на евро-американската цивилизация”, но излиза, че отлично колаборират с тях.
Ето например, във вестник „Эпоха“ на рускоезичните евреи четох за среща между еврейската агенция „Сохнут“ (американска организация, определяща политиката на Израел относно еврейските имигранти и тяхното „превъзпитание“, но водеща се НПО в „еврейската държава“) с лидера на управляващата коалиция Биби Нетаняу и с лидера на опозицията Ципи Ливни (странно как са ги събрали заедно… но пред U$A тук всички козируват). В която като главен проблем за „еврейството“ (каквото и да значи подобен безмислен термин… по-скоро „еврейщина“ би следвало да се преведе, че да се подчертае празнотата му!), както и за държавата Израел бива представена асимилацията. Демек смесените бракове. Та ако утре кажа, че не виждам нищо нередно в правото на „не-кашерен“ избор на семеен партньор у хората с „кашерен“ произход, спокойно мога да бъда наречен антисемит или антиционист…
Така стигнахме и до отговора на Вашия въпрос: интелектуалци, които си позволяват критика към „устоите” на „еврейската държава”, дори и дребна като горепосочената, те не биват директно заглушавани, но нито една популярна израелска медия не им дава думата. Често ограничават часовете им във ВУЗ-овете и което е най-страшно – често получават заплахи за живота си от религиозни фанатици, населяващи еврейски поселения в окупирания палестински Западен бряг на река Йордан. Самоделна бомба се взриви пред дома на професор Зеев Щернхел, „позволил си” да търси корените на еврейския фашизъм и открил ги именно там, където изникна забранената партия на рав Кахана (КАХ) – еврейските поселения в окупирания Западен бряг.
Колкото до обикновените израелци, те смятат за интелектуалци журналисти като Йаир Лапид и Гай Зохар, които са се „нагърбили със сложната задача” да „тълкуват” на „по-простите” това, което се случва по света, как то се отразява на „нас” (разбирай държавата Израел) и дали е в „наш” (разбирай на държавата Израел) интерес или не. Хора като професор Илан Папе например са популярни по цял свят, но анонимници в Израел. А вместо да влезе в учебния материал за гимназиите, световният писател Амос Оз бива не само критикуван, но дори и осмиван в своята родина.
За случая със забраната проф. Ноам Чомски да влезе в Израел и да изнесе лекция в палестински институт в Рамалла, Западния бряг, няма да говоря. За някои това е акт на тоталитаризъм, за някои – на патриотизъм. За това ще пусна линк към интервюто на самия професор, дадено пред подобна на Гай Зохар и Йаир Лапид комисар-журналистка, за израелския втори канал. Надявам се да Ви хареса:
YouTube – נועם חומסקי בריאיון מיוחד Noam Chomsky
Завършвам с любимата ми част от това интервю:
Чомски: В Библията има един човек, наричан „омразен на Израел”. Пророк Илия!
Журналист: Значи вие виждате себе си като пророк?
Чомски: Съвсем не казвам това! Не! Аз виждам пророците като интелектуалци.
Журналист: Значи това е вашата цел в живота…
Чомски: Не, това не е моята цел в живота, това е цел на всяко достойно човешко същество… Вземете Илия за пример, или Йеремия, Исайя, който и да е от тях. Дали към тях са се отнасяли добре? Не, към тях са се отнасяли много зле. Илия е бил наричан „омразен на Израел”. Но векове по-късно той е получил своето уважение. Да, имало е и хора, които били уважавани и по време на техния живот, но след няколко века вече били наричани „фалшиви пророци”.
С уважение: С.
(ЗАБЕЛЕЖКА: Моят отговор на тезите, изложени в горния текст, очаквайте в близките дни. А.Г.)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 