Дискусия по прелюбопитен казус: как се клевети цяла една голяма общност от хора?

Снощният умилителен и толкова сърдечен разговор във Фейсбук на директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова с един-двама „възмутени бивши възпитаници на гимназията“ по мой адрес – който, несъмнено, ще остане в аналите на това иначе престижно учебно заведение, имало, за жалост, злата несрета да получи преди две години такъв именно фриволен и лекомислен ръководител! – си има, тъй да се рече, и продължение, в което г-жата на лични съобщения във Фейсбук се е опитала да влезе в диалог и с мен.

Понеже обаче в оня момент аз се оттеглих да спя – беше станало твърде късно, а аз съм човек, който не е добре със здравето, поради което и тия дни съм в болнични – не съм могъл да обърна внимание на нейния вопъл; но е знаменателно, е голям прогрес, че тя е пожелала да влезе в разговор с мен, това до този момент го отбягваше; ето сега какво е благоволила да ми каже толкова любезната госпожа на лични; аз, за разлика от някои други хора, съм човек, който предпочита да няма никакви тайни от човечеството, т.е. обичам пълната прозрачност – понеже по сърце съм демократ и хуманист; та първо г-жа Анастасова копира един момент от моята дискусия с двамината „възмутени бивши възпитаници на гимназията“, а после и казва какво на нея лично й е на сърцето:

Tanya Anastasova каза: В случая става дума за един Ваш, и то сериозен проблем: опитахте се да оклеветите своя преподавател по философия, проблемът е Ваш, и той е твърде сериозен нравствен, пък дори и психичен проблем. Току-така някой не дръзва да клевети преподавателя си по философия от гимназията… за всяко нещо в този живот си има сериозни причини…

Tanya Anastasova каза: 🙂 Грънчаров, Грънчаров… аз като човек, който владее словото ще заместя само някои изрази във Вашия пост: (Апропо, тук ще дръзна да вметна, че г-жа Анастасова, независимо че се представя за човек, владеещ словото – тя наистина преподава български език и литература, нищо че е директор на професионална гимназия! – без да иска се представя като човек, не владеещ правописа, понеже забравя да тури една запетайка! Бел. моя, А.Грънчаров)

Tanya Anastasova каза: В случая става дума за един Ваш, и то сериозен проблем: опитахте се да оклеветите СВОЕТО УЧИЛИЩЕ, проблемът е Ваш, и той е твърде сериозен нравствен, пък дори и психичен проблем. Току-така някой не дръзва да клевети ГИМНАЗИЯТА, В КОЯТО СИ ВАДИ ХЛЯБА .. за всяко нещо в този живот си има сериозни причини…

Това ми пише госпожа директорката. Повтарям, добър знак е, че тя все пак, пък макар и по този необичаен начин – да пише в „клоаката, наречена интернет“! – дава специфична заявка, че желае да разговаряме, да обменим някакви мисли, нещо, което до този момент най-старателно отбягваше, понеже е привърженичка на другите, на неявните, на тайните, на подмолните методи на „борба“ със своите подчинени. А пък аз съм прочут с диалогичността си човек, споря непрекъснато и то с всеки, който даде заявка, и то по каквито си искате въпроси; та искам да кажа, че няма да замълча, и то тъкмо с моята многоуважаема директорка, напротив, ще подема разговора, ще отвърна на желанието й да встъпим в диалог; вярно, необичаен, щото все пак работим заедно и можем да говорим колкото си искаме там, на работата, а не да се разминаваме там, на работата, както благочестивите християни се разминават когато минават през турски гробища, а тук, в интернет, да си говорим, но както и да е. Та ето моята реплика, която й пущам на лични във Фейсбук:

Г-жо Анастасова, приветствам желанието Ви да влезете най-сетне в диалог с мен! Прочетох редактираната от Вас моя реплика, в която сте се постарала да вложите синтезирано своята позиция. Понеже обаче не разбирам как именно моя милост успява, както сама се изразявате, да „оклевети своето училище“, да „клевети“ училището, „в което си вади хляба“ (т.е. един вид да се изплюе върху ръката, която му дава тоя хляб, май това искате да кажете, ама не съм много сигурен; правилно ли Ви разбрах?!), та в тази връзка искам да Ви запитам: как изобщо се „клевети“ цяло едно училище? Доколкото разбирам, може да се оклевети един отделно взет човек, може да се оклеветят, да речем, двама-трима човека, дори десет човека могат да се оклеветят, да допуснем. Но аз, простете, не разбирам, как е възможно някой – който явно притежава титанична сила, сравнима само с бойковата, сиреч, със самата Божия мощ! – та как изобщо е възможно да бъде оклеветена цяла една общност (като нашата училищна общност), състояща се от поне 1000 човека?!

Ето това, простете, изобщо не мога да го разбера, та ще ви бъда много благодарен ако ми помогнете, ако поясните как именно съм успял да постигна това, което не е по силите дори на нашия любим вожд Бойко? Простете, но имам съмнение, че ме надценявате, аз нямам тия сили, пък и не ща да ги имам.

Аз, доколкото ми е известно, пиша в блога си предимно относно Ваши собствени погрешни според мен решения, действия, бездействия и пр., т.е. критикувам Ви – с което, прочие, Ви оказвам една неоценима услуга: умните ръководители твърде много обичат такъв род критики, щото им показват къде грешат. А Вие твърдите, че съм се бил занимавал с това да „клеветя“, и то не само Вас, ами „цялото училище“ – ето това, простете, съвсем не мога да го проумея как става?! Та ще съм Ви крайно благодарен да ми дадете някои пояснения за да изляза от затруднението си. Предварително много Ви благодаря!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.